Македония, Охрид и цар Самюъл – част І

30.06.2008

Бех у Охрид! У Македонията! Натопих си крайниците у Охридското езеро!
Това май изчерпва всичко, но аз съм леко досадна и ще пораздуя нещата.

Ще спестя кретенските ми тегели София-Враца, с котката по влаци и рейсове, както и пияния таксиджия, който си играеше на блъскащи колички рано призори на един врачански паркинг. Ще прескоча и задръстването на околовръстното в София, както и други скучновати ежедневия като клечането на границата.

Компанията ни в рейса беше отбрана – кметове, общински съветници, ротарианци, класната на брат ми, бивш мой даскал по физическо, един генерал и един директор на гимназия. Няколко ученички за цвят освен това, плюс едни странни лелчета дето задаваха тъпи въпроси и двама-трима колоритни и по-първобитни субекта. Предполагам че винаги има от тая порода по разни такива мероприятия. Общ знаменател на китната дружинка – всичките бяхме от Враца.

Та след известно кандилкане по родните пътища и малко гранично седене изведнъж се озовах в Македония и започнах със жаден поглед да попивам пършивите хълмчета наоколо. Най-първото ми впечатление беше, че пътните им знаци са жълти, а второто, че къщите им са построени насред царевицата – няма огради и дворчета. Кукуруз и тугли, както биха казали на село. Третото – масово си се ползват старите дървени диреци за тока. Как я обичам само тая думичка – дирек.

Така зяпайки околностите и десетките планини и планинки (аз пак ще ида в Македония, ама тоя път съм си заплюла 6-7 планини за мотаене) се озовах около Скопje – най-големия град, столицата, абе – баш мегданя на Македонията. Честно – от малкото време, което прекарах там установих че Скопие е адски мръсен град и няма кофи за боклук по улиците, че е повече от пълен с албанци и джамии, че масово се карат колелета и скутери (даже катастрофа със скутер видях от първия ред) и че е бесна жега. В Скопие не ни обичат. Не обменят български пари, гледат те криво и ти говорят на нещо като сръбски. Табелите по улиците са на два езика – на кирилица (е не мога да кажа македонски, съжалявам!) и на албански. Малцинствените елементи по улиците са си същите като нашите. В общи линии – никак не го харесах Скопие, нашата София изглежда стотина-двеста пъти по-модерно от него.

О, да – в Скопие се случи и първото ми сблъскване с часовата разлика, екскурзоводката била казала да се движим по българско време и автобуса щял да тръгне в еди колко си часа, само че македонците това не го знаеха и си държаха часовниците с час назад. Пък аз си мислех че е логично като си в друга страна да си по нейното време. Пълна щуротия. Не успях да хартисам в Скопие, но имах шанса и това да се случи.

След Скопието вече поех към крайната дестинация – Охрид, през Тетово и Гостивар. На отиване не видях нито една църква, на връщане обаче мернах 2 забутани между минаретата. Джамия до джамия, минаретата никнат като гъбки след дъжд, а албанците си строят еднаквите къщи за синовете – традицията им е всеки баща да построи еднакви къщи за всичките си синове. Та никнат тея къщи насред нивите и на всеки 5-6 се пада и джамия. Даже толкова бързат с минаретата, че първо вдигат минарето до някоя най-обикновена къщичка, пък после я преустрояват в джамия. Не мога да разбера какво се тръшкат македонците, че Македония не била българска. Пък тя и македонска не е – става все по-албанска.

И след всичкото лутане между планински проходи и джамии, гарнирани с малоумните обяснения на леко досадната ни екскурзоводка (мацката беше готина, но цялата фактология ми дойде доста в повече) – Охридското езеро! One and only!

групата се впечатлява

Езерото си е големичко, хич да не е. 15 на 30 километра. 2/3 в Македония, а другото в Албания. Поцъкахме с език около него и отидохме да се настаним в квартирите на бай Димитър. Не беше зле. Е, нямаше хавлии (а ние не си носехме) и банята беше обща за 2 стаи, но беше новичко и чистичко. После хапнахме и продължихме да цъкаме с език и да се блещим в езерото. Излизайки за вечеря установих как централната туристическа част на Охрид зловещо ми напомня на нашето си черноморие посред сезона. Навалица, тъпканица, в 11 часа магазините работят, не можеш да се разминеш… ужас. Най-приятното е, че навсякъде чуваш българска реч. По-рядко някой се сърбее и си говорят по нашенски. Както каза генерала – „Много е хубаво тука у Охрид, приказвам си на струпешки и всичките ме разбират!“ Освен това за разплащателни средства се ползват както денари, така и евро и левове. Имах една покупка, за която платих с 10 лева, 50 денара и 1 евро на монета – всичкото това 420 денара (1 лев е 30 денара). Курса в тия случаи се закръглява според както дойде – или те се набутват с 10-20 денара или ти.

На едно площадче на брега на езерото имаше фолклорен фестивал – „Разиграно оро“. Тамън врачанската дружинка се курдиса в ресторанта и излезна българския състав. Не успях да снимам заради навалицата обаче.

Тая нощ спах като пън. Сутринта едва ме събудиха за закуска. Следваше пешеходна разходка из стария Охрид, манастира св. Наум и после с корабче по езерото. Дежурната програма за всяка екскурзия. Търчането по кълдъръма дойде в повече на някои от туристите, едната от лелките се снимаше на всяко сокаче, щото „обичала снимки в улички“, а местния ни екскурзовод плещеше невероятни глупости. Лелките цъкаха с език и питаха от кой век преди новата ера са бетонните колони, които крепеха нещо около св. София. Въобще голямо цъкане беше от тяхна страна. Екскурзовода обаче въобще не знаеше на какво се е насадил – не е лесно е да убедиш половин автобус с даскали по история и хора от ВМРО как Самуил бил македонски цар.

в 7.30 още няма тълпа по улиците

Крепостта на цар Самуил. Ох, простете – Самюъл:

И самолетче:

Докато народа обикаляше из тая църква (като че ли Св. Климент беше) аз се шматках около нея и попаднах на следния диалог между двама от наш’те герои:

– Аре бе, съдрах са от оденье, дай да дирим кафе некъде…
– Стига бе, дошле сме тука, дай да гледаме нещо – обръща се към езерото и почва да гледа (платил е човека – трябва да гледа) – глей бе, глей ква красота да му еб*ш майката! Езеро!

И това казано с най-искрено възхищение. След като поцъка по майката на езерото, огледа червеникавата почва наоколо и спомена и нейната майка.

След тъгъдък обиколката на забележителности поехме към Билянините извори, които са едни такива бетонни корита, но за това в следващия епизод. Там ще има още бели гъски, грозни патета, шарени пуйки, езерни кучета, нещо като залез и двете тийнейджърки, които ме преследваха с „Какооо, какоооо, айде на дискотека“.