Охридското езеро – част ІІ


01.07.2008

Вчера преди да се катурна от изтощение стигнах до Билянините извори. Билянините извори са едни бетонирани басейнчета, тип шадраван, в които има вода много ясно. Поверието е, че ако се завъртиш три пъти обратно на часовниковата стрелка по камъните в първото корито – ще се подмладиш. Такова въртене падна, че и на мене ми се зави свят, а уж зяпах отстрани. По едно време се притесних че ще трябва да търсим памперси – двете девойки от 10клас се въртяха като пумпали около извора.

Отидохме и да видим развъдниците за Охридска пъстърва, аз разбира се нагазих в некво блато и после си измих краката в билянините владения. Статуята в най-голямото корито се оказа, че не е на Биляна.

А между тия лодки съвсем романтично се шматкаше някакъв лебед, даже си водеше и грозните патета (едва се виждат тук)

Подмлади се личния състав, благодарение на Билянка и поехме към манастира св. Наум. По пътя ни бяха показани изключителни забележителности, като плажа Акапулко, петзвездния хотел незнам си кой, плажа еди кой си и т.н. Около езерото откъм Македония има доста села, селца и паланки, а всеки който мине от там ще разбере че пътя е “Широк 5м.” с други думи, ако си 5 и 10 не минавай. минахме и покрай входа на Национален парк Галичица, но Галичица – следващия път като ида там.

Св. Наум ни посрещна с жега, цигания, пластмасови бутилки за светена вода и няколко пауна. От паркинга до манастира са се нацвъкали сергийка до сергийка. Всякакви дрънкулки и боклуци, даже книга за “Наследниците на великиот цар Самоил”. На корицата гордо се мъдреше Английската кралица. Малко след като минахме покрай целия панаир някой им пусна слух че идва проверка. За отрицателно време си събраха партакешите и седнаха да муат кебапчета на сянка.

В св. Наум местния екскурзовод отново изтърси някаква тотална глупост в църквата, което ме накара да се изнижа тихомълком и да ходя да зяпам в езерото. Там между другото е гроба на самия Наум, не в езерото, в църквата.


р. Црни Дрим се влива в Охридското езеро

Тук на св. Наум екскурзоводката ни позволи свободно време. Толкова много свободно време, че се чудехме как да го убием. Една част се плацикаха в езерото. Двете кифли самоотвержено се пържеха по камънаците (“Како, какооооо, ама кажи на госпожата че искаш да хванеш хубав тен, та да ни остави повече време да се печем!”), други търсеха сувенири тип “Боб в гърненце”, а един директор на средно училище се носеше като параход из тълпата. Аз и родителските телосложения откровено скучаехме, аз даже изгорях на потник от скука.

Върнахме се в Орхид след неясно колко време и изгорели. Ударих една ледена биричка Скопско (всъщност е доста гадничка) с една пица на някаква пейка край езерото и дойде време за корабчето. Беше приятно. Не че има кой знае какво още да се види, освен асансьора на Тито, но хванахме залеза. А и девойката от корабчето поразказа по-любопитни нещица за езерото.

След разходката с лодка дойде време за вечеря – македонска вечеря. Предната вечер била “обична” вечерята. Македонската вечеря се състоеше в един оркестър, който крещеше около ушите ни. Вече се бяхме поотракали, че наливното скопско е гадно и пиехме с генерала малко в бутилка. Стаменова пък знаеше, че ако иска минерална вода трябва да каже изрично да не е газирана. По подразбиране носят газирана без да питат. Е, тя успя искайки сметката да поръча по още веднъж от всичко изпито, но сервитьора някак го преглътна това. Кифлите ме преследваха на всяка крачка за да ходя с тях на дискотека – нямаше да ги пуснат без пълнолетен човек, а естествно никой не искаше да се занимава с тях. Аз също. Предвид физиономиите им на следващия ден – мисля че са се измъкнали и са отишли все пак.

И тая нощ спах като пън. На следващата сутрин въобще пък не можах да отлепя. Омаах баницата за закуска, излочих кафето и пак не знаех къде съм. С кански усилия се натоварих на автобуса и поехме към Струга.

Преди това мотайки се по кея видяхме охридски езерни кучета – два броя дребосъци, които си ходеха редом по кейчето, разходиха се до края и съвсем бавно и спокойно се върнаха.



Струга, както и всичко извън Охрид в района, е фрашкана с албанци. Ходейки човек в Охрид си се чувства у дома. В Струга не бях сигурна, че сервитьора говори какъвто и да било славянски език. Преди самото градче минахме през манастирския комплекс в с. Калище. Манастира беше с някакво дълго и сложно име, което не помня. Обаче пък има скална църква, отворена за посещения. Е това ме впечатли вече. Нашата група се натълпи в новата църква по време на литургията за да зяпа някаква черна икона на Богородица и разбира се – да цъка с език. Аз обаче отидох в скалната. И аз си поцъках.

В Струга пихме по едно кафе и гледахме мостове. Посетихме и къщата на братя Миладинови. Може би заради албанското население на градчето, но къщата е доста занемарена. Намира се в едно тясно сокаче встрани от главната улица и не можах да я снимам – нямаше как да застана че да я хвана.


р. Црни Дрим се излива от Охридското езеро

Струга беше и последната разходка. После си тръгнахме. Много, много път. Аз леко преритах от глад. Спряхме на една бензиностанция, където имаше само чипс. Но пък се виждаше Враца – разклонение на Шар планина (онова в облаците).

Пътуването след това не беше белязано от особени събития, но малко преди границата влезнахме в черна транспортна серия. Първо ни спряха македонски ченгета за превишена скорост, а покрай София рейса реши да се счупи. Естествено целия наличен състав се юрна да помага на шофьора. Все едно всеки ден поправят Сетри насред околовръстното. Как да е – оцеляхме, стигнахме във Враца в полунощ.

В заключение – хареса ми разходката, въпреки цялото търчане от забележителност на забележителност, едва изтраях да ме развеждат в стадото насам-натам. Цените са почти абсолютно както тук. Малко по-скъпо е кафето по заведенията. В много отношения сме по-напред. Тол такси по магистралите им се плащат твърде начесто според мен. София е по-хубава от Скопие, а Скопското не е най-добрата бира на света.


Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *