Хей Балкан, ти роден наш! – IІ част

16.09.2008

Ден 2: х. Козя Стена – х. Ехо – Рибарица

В неделя станахме късничко. Аз в 8.30 бях пред хижата и пиех чай след чай, зяпайки в мъглата. Добри подскачаше насам-натам, а хижаря ни се радваше, че сме донесли дъжд. Е, аз пък не се радвах толкова. След като закусихме и порядъчно се натуткахме в 9.30 най-накрая потеглихме към х. Ехо.

Мъглата на моменти се разкъсваше и разкриваше невероятни гледки. Даже с нея всичко изглеждаше много по-мистично и елфическо. Все едно се разхождах из Средната земя (е, нашата си е по-хубава, много ясно).

х. Козя Стена в мъглата:

Мъглата ту ни обгръщаше, ту се оттегляше. По едно време се появи и слънцето та ни запържи леко в собствен сос. В един момент по пътеката се показа върволица от народ – явно групата заради която не успях да запазя места на х. Ехо. По едно време отново се натъкнахме на находище на боклуци, които този път събрахме в нашата торбичка. Иначе пътечката беше много готина (е, поне за моите представи) – виеше се по склона, почти хоризонтално, отгоре и отдолу стръмно. Не знам, може би съм претръпнала след пиринските изпълнения миналото лято и вече това, че се движа около пропаст никак не ме впечатлява. Половинката обаче се впечатли.

Каменна река в Балкана:

скали в мъглата:

групата, с която се разминахме:

След около 2 часа и известно газене в разни мокри папрати (браво на умния човек, измислил гетите!) наближихме х. Ехо. Там мъглата беше една идея повече, но пък гледките – неземни. Юмрука ту се показваше, ту се скриваше в мъглата. Прецених, че предвид шанса да завали и липсата на видимост – няма смисъл да се драпа до горе. Остана и той за домашно. Самата хижичка Ехо е много готина. Оказа се, че все пак е можело да спим там, групите дошли с по-малко хора, но нямаше как да знаем, а не си беше работа да рискуваме предвид прогнозата за времето. Хижата има даже колектор за слънчева енергия. 🙂

Около Ехо:

Там кротко си пасеше, не кой да е, а самият Бинки (който е чел Пратчет ще се сети, поправиха ме, че тоя бил черен – но за нас ще си бъде Бинки и никой друг ;))

Ударихме по един боб с няколко чая (цените бяха доста по-народни – бебец 1.50 :)) и с половинката отидохме до параклисчето. Нацелихме най-гъстата мъгла, когато се върнахме тя естествено се омете.

Приготвихме се да тръгваме, започна леко да ръми, а мъглата се разкъсваше:

Слезнахме към Рибарица през една стръмна гора (където аз се плеснах по задник в калта и най-накрая се предадох и връчих ужасно тежкото раничище на едната втора) до черен път покрай Черна река (май това беше реката). Черния път бешее ужасно дълъг и скучен. Тук-таме срещахме дъждовници и брахме лешници:

Към края на пътя даже се събувах и преобувах покрай някакво сечище. Пак беше разнообразие някакво от монотонното ходене и търсенето на следи от цивилизация. Най-накрая бяхме на шосето и започнахме ново ходене из махалите на Рибарица в търсене на някакъв намек за транспорт. След известно време бяхме на спирка Смесите и зачакахме рейс. Дойде някакво извънземно возило, което ни натовари. Наистина извънземно! Може би най-луксозния селски рейс на планетата:

30-40 минути по-късно бяхме в Тетевен, където изпукахме от студ докато дойде ред на автобуса ни за София. Той не беше извънземен, но пък шофьора караше като на състезание. След 2 часа бяхме на автогара София. После по вкъщитата, душ и в кревата.