Хей Балкан, ти роден наш! – I част

Според всички правилници на Мърфи времето се скапа точно за нашето Балканско скитане. За капак аз в петък цял ден вдигах температура. Няколко дена по-рано групата от 4 човека изведнъж станахме 5, предупредиха ме, че петия бил голям заплес. Познавайки себе си не мислех, че може да ме изненада с отвеяност. Уви, грешах.

В събота в 8 часа трябваше да сме на централна автогара София. Вече бях взела билети за автобуса до Троян. Притеснявахме се, че лицето с номер 5 ще закъснее, лицето обаче се оказа, че неизвестно как е разбрало, че срещата е в 6.30 и вече час и половина киснеше на гарата да ни чака. Установихме още, че от напътствията: „Храна, дрехи, фенерче“ той е разбрал че трябва да носи само спален чувал. Освен чувала носеше и чадър – перфектния начин да станеш на гръмоотвод в планината. За щастие нямаше повече грешки и потеглихме навреме.

12.00 – гр. Троян. Аз се изстрелях към гишето да видя има ли аджеба превоз някакъв в посока Беклемето. Една сърдита лелка ми се изсмя, че превоз има, ама в 16.30. Аз я изгледах лошо и реших че ще минем през с. Чифлик. Пътят беше повече, по-дълъг, по-стръмен, но не ми се седеше 4 часа в Троян. Докато уведомя групата те се бяха разпилели нанякъде да търсят храна. Все пак спалния чувал и чадъра не стават за ядене. Как да е – събрахме се и към 13 бяхме в с. Чифлик. Там ни упътиха да минем през нечий двор и да търсим пътеката към х. Козя Стена. Началния план беше да спим на Ехо, но нямаше места. Та тръгнахме по пътя, видяхме табелка за хижата, тръгнахме по пътеката до нея и я изгубихме. Озовахме се в някаква гора, без помен от маркировка или път. Само тук-там имаше ярко зелени петна по дърветата, сякаш някой беше играл пейнтбол. Драпахме из тая ми ти гора, драпахме и най-накрая излезнахме на правилния път. Правилния път беше също толкова стръмен и скоро почнахме да се оплезваме яко. Леко-полеко обаче набирахме височина. Времето за момента ни щадеше и нямаше изгледи да ни удави някой порой, но пък беше задух и това мъчеше достатъчно.

Не след дълго излезнахме на „Пътя на Еделвайса“ където се събират пътеките от Чифлик и х. Хайдушка песен. Разбира се и там някакви свине бяха оставили кочините си:

Още малко и бяхме вече на открито. Гледките бяха безумни, но снимките не струват тоя път. Беше много замъглен въздуха. По-късно ще ги пооправя, сега ме мързи.

Продължихме по пътеката към паметника на Петко Дачев и вече тотално се ококорихме. Всеки японски турист спокойно можеше да ни завиди на скоростта, с която щракахме безогледно във всички посоки. Аз на няколко пъти се опитах да извадя на хората очите с щеките докато щраках.

Гората беше в невероятни цветове. Накъдето се обърнеш имаше стръмни склонове и седловини. Невероятни гледки. Пътеката след паметника към х. Козя Стена беше много обзорна. Гледахме към пътя, който не можахме да минем – от Беклемето към хижата. А искахме да минем през самия вр. Козя Стена. Ще бъде следващия път.

Изведнъж след поредното завойче на пътеката се показа хижата:

В нета бях чела ужасни отзиви за нея. Било мръсно, нямало никаква храна, освен по предварителна заявка. Банята не работела. Ток я има – я не. Даже и хижар нямало. Абе ужас и безумие. Оказа се, че такова нещо няма. Човекът, който стопанисва хижата беше там с жена си, както и още един човек и жена му, които помагаха. Храна имаше, и чай, и бира, и разни фафли на лавката. Единствен минус тук – храната беше скъпичка. 3-3.50 за бобец с мръвка или грах с телешко. Но пък порциите бяха солидни. В стаята ни беше чистичко, а ток имаше от 7 до 11. Предостатъчно да се зареди едно-друго набързо. Банята работеше срещу 1.50лв. Ако някой мисли да ходи натам обаче – да звънне по-рано, през седмицата има вероятност наистина да няма хора горе.

Гостите бяхме има-няма десетина човека. В момента, в който ние се настанихме и заваля леко. А аз имах мераци все пак да направим разходка до вр. Козя Стена. После се яви мъглица. Обещаното кофти време настъпваше. Ние пиехме бира пред хижата и се забавлявахме с добермана Добри – едно от най-лигавите същества на планетата. Това животно само дебнеше някой да го погали и после си навираше постоянно главата, просейки още и още. Нямам снимка на въпросния – просто не седеше неподвижно достатъчно време. Голям пич.

Хапнахме и се тръшнахме да спим. Опитах се да убедя четиримата младежи, колко ще е хубаво да тръгнем рано-рано но май не се получи. Аз цяла нощ се будих и сутринта на поредното събуждане просто навих алармата за по-късно. Станах чак към 8.30…

следва…