Или как не сме били спасявани… Дълга история, която стана още по-дълга когато се прибрахме в София. Без снимки – дълго е и без друго, а са и малко. Голямото газене на челници не е документирано.
Автогарата – Освалдо и Орландо идват, миришат на шкембе… Удряме по едно кафе и палим към автобуса. В последните 2 минути Лили и Ангел се класират и те, и дружно поемаме към Тетевен. Окупирали сме почти всички задни седалки. Успяваме и да пласираме един хартисал билет. Някъде около Правец Сас се паркира до непознат човечец 6-7 седалки по-напред, гепи му вестника и ни се обажда по телефона да ни прочете хороскопа. Аз не мога да броя и мисля, че сме 10. Марто сее аромати.
Тетевен – Автобуса за Рибарица е след някакви си 2 часа и половина. Вече знаем, че ще сме на хижата по тъмно (знаем, дръжки), правим обиколка в търсене на музей, оказва се затворен, минаваме през пазара и тръсим лопата за Сами, за малко да си купим бельо от 5 за левче. Връщаме се на автогарата и там храним едно куче, снимаме как кучето рови в кофите, а бирата и луканките са на корем. Лелята в тоалетната ни предупреждава, че ще си ходи и ако ни се пикае или друго – да побързаме.
Рибарица – най-накрая. Аз с учудване разбирам, че сме 9 човека, а не 10. Едно 9 годишно хлапе със ски ни води до някъде, минаваме един дървен мост и след известно време вече сме в Централен Балкан. Супер, живо пиле не е газило от там (бях написала прехвръквало, но да – пилците имат тоя навик), освен едно двуколесно, жалко че следите му са твърде тесни да ходим както си искаме. В един момент и те свършват, започваме да газим леко, но това не пречи на ентусиазма ни. Даже когато започваме да газим много – ние кипим от енергия и сме готови за подвизи. Дори когато навлизаме в гората и снега става подозрително дълбок, ние не се предаваме. Кипим от самоубийствена енергия и смело газим напред… И така около 7 часа. Голям купон. Най-отпред Марто и Сами мачкат, газят, ровят, копат… Във войната със снега се включват периодично и Ангел, Бубето, Мишка и моята половинка. Даже аз в ролята си на лампа. Слънцето вече го няма, ние сме запалили фаровете и упорито продължаваме да газим. Движението е 3 минути престой, 3 метра напред, 5 минути престой, 5 метра напред. Изведнъж пред очите ни се изпречва утъпкана пътека… ТУКА СМЕ!, някой си изкряска, преди да свием по нея виждаме маркировката встрани и се отказваме, впоследствие се оказва, че тая пътека вероятно е от някое сладко диво прасенце, а може би меченце… Междувременно усещам лек полъх на спиртни напитки. Отворили са ракията вече, а им обяснявах, че не бива… Телефона на хижата не работи… Прибрала съм си щеката от някого, а върха и е увенчан със замръзнала буца кал! Професионалисти, къде са намерили кал, като снега е до кръста!
След няколко века ходене и предимно трамбоване на място, обхвата на телефоните се губи, наближава полунощ, маркировка няма. Сас започва да нервничи и да иска да търсим помощ от ПСС, Стильо го втриса, а аз си тегля няколко дълги, понеже не съм взела нито една от двете негодни карти на Централен Балкан, които имам. След още 1-2 губения на маркировката управителния съвет решава, че ще се връщаме в Рибарица. Започвам да си мечтая за топла кошара, и как ще се увия в спалния чувал.
Тръгваме на обратно, а ракията се разхожда още по-бързо измежду нас, хилядите часове газене нагоре ги слизаме за час и половина. Пътя след това ни се вижда безкрайно тежък и всички сме като пингвини… Гетите ми са се сдобили с буци лед, които ме шляпат по краката, мисля че съм разтегнала сухожилие, а коляното изведнъж сериозно се заема да боли. Раницата ми е сраснала с гърба. Най-щастливия момент до тогава е когато виждам следите от кола, още по-щастливия когато излизаме на Арката на Парка. Изведнъж се оказва, че Бубето е открила телефони на хотели в Рибарица, от единия ни предлагат отстъпка, топли стаи и джип, който да ни вземе. Часът е около 4 сутринта. Няколко минути по-късно джипа ни намира, Сас е в багажника, а малко след това сме в рая, даже не сме умрели… легло, чаршафи, топла вода… не е истина. Не успявам да си взема душ… заспивам като пън. След 14 часа ходене всички сме разбити.
В неделя сутринта нещата са по-ведри, хилим се като репи на екстремизма от предната вечер, заканваме се как без GPS и снегоходки няма да правим такива неща и консумираме кафета, чорби и бири в ресторанта на хотела. После унищожаваме половин бутилка ром и 5-ма си тръгваме за София. Останалите 4 диванета си изпросват да седят до 17.30 в хотела, наливайки се с алкохол и пафкайки наргиле. В 17.30 съобщават, че са пияни и тръгват за София.
Всъщност сме били доста близо до хижата, когато се върнахме – КАРТА (ние сме червената точка).
Това е случката…
Прибирайки се в София начучаваме, че: По ТВЕвропа са споменали за изгубена група под Вежен, ПСС ги е спасило.
Във Фокус виждам това:
http://focus-news.net/?id=n1151792
И на други места:
http://www.cross-bg.net/index.php?option=com_content&view=article&id=1043997:26
И в БНР:
http://www.bnr.bg/Horizont/News/Bulgaria/Postings/0322%20obstanovkata.htm
А Телеграф направо ни скри шапките:
http://photo-zona.net/images/user61913/album16617/large/1237811448_tvxr4359_.JPG
Брех, лоша работа… Кой ни е намерил? Кога сме искали помощ? Абе, чекай малко, времето не беше лошо… аааа, ама ние даже не сме се и изгубвали… Какво, по дяволите става тука?
Втора група след нас не е имало, все щяхме да ги засечем, или тях, или спасителите им.
Пиша един-два мейла насам-натам, от ПСС не ми отговарят, но Фокус казват, че информацията им е подадена от дежурния спасител. Един от другарите се заема с Телеграф. Бистрим и сучем как така изведнъж се оказахме спасявани. Сещаме се, че две притеснени майки са звъняли на ПСС, но не да подават сигнал, а да питат дали ние сме подали… часовете обаче съвпадат.
Днес се обадих на ПСС и разбрах как стоят нещата. При разговор с майка си едно от момчетата й каза, че се връщаме към Рибарица по собствената си пъртина, не сме изгубени и всичко е наред. Жената обаче се обадила на 112, от там я свързали с ПСС. На тях им казала, че няма връзка с групата, че сме изгубени някъде под хижата и въобще не знаем къде сме. ПСС Тетевен са на крак и в готовност да ни търсят. Ние разбира се не им се обаждаме, защото бавно, но славно се приближаваме към Рибарица. Обхват вече имахме и ако сме имали нужда – да сме им звъннали. В 4 сутринта (докато ние си уреждахме хотела) дежурния в ПСС се обадил на майката да провери нещата, тогава тя му казала, че всичко е наред…
Грешката е вярна – ПСС имат грешна информация, а ние дори не знаем, че има отряд в готовност заради нас… Ако знаех за това обаждане щях да звънна на спасителите, че всичко е наред.
Колкото и да се притеснявате, колкото и да са големи очите на страха, моля ви хора, не правете така… Ако се обаждате на спасителните служби, давайте вярна информация. О, и казвайте че сте се обаждали. Не за друго, просто съобщението в медиите е притеснило допълнително и абсолютно безсмислено, още хора.
Огромно БЛАГОДАРЯ искам да кажа на управителя и персонала на хотел Зорница! Направиха страхотен жест за нас, малко са хората, които в 4.30 ще си запалят джипа да прибират някакви откачалки, слизащи от Балкана!
В крайна сметка всичко приключи успешно, ние си правим изводите къде сбъркахме и така нататък. Поне се тествахме като екип и тестът беше успешен. От тук-нататък – малко по-разумно и никакви фалшиви сигнали на спасителите. Благодаря!