Зелена Витоша


Писва ми вече тоя Черни връх, ама е близо проклетия и къде-къде – на Черни връх.

В неделя с много мъки успяхме да станем (след Велошествието в събота привечер и рождения ден на Бурканчето, бяхме полу-умрели), да закъснеем за срещата с Благо на Хладилника, да се сдобием с по една баничка и да заемем позиции за автобуса. Позицията я заех аз. Откакто не живея толкова близо до офиса и ми се налага да ползвам градски транспорт, съвсем намразих бабетките по автобусите. Та появи се хавтобуса и аз веднага газ към първата врата. Изпреварих всички лели, много ми крещяха после „Как не ви е срам, млада жена, а така да тича“, ми млада съм, тичам. Те също се бяха затичали, ама… греда, по-бърза съм. Нямах никакво желание да стърча права 30-40 минути. Никакви такива вече… като е тръгнала по чукарите, значи може да постърчи малко, аз съм спала 4 часа, имам нужда да седя!

На Железница вече яко печеше, тръгнахме нагоре, а Витошата една зелена, зелена.


Качването от Железница ми е много любимо, за съжаление тоя път Рила се беше скатала в маранята и никаква не се виждаше.


И да питам запознатите – това жълтото Витошко лале ли е?


С пуфтене все пак се добрахме до хижата. Баира преди нея е ужасен, мразя го. Бях пуснала телефона да дрънчи, установих, че най-лесно се търчи нагоре със сватбарския блек метъл на Trollfest.

Там попочинахме и поехме нагоре, имаше вода навсякъде. Dead Marshes ряпа да ядат.


Купена


Странни оранжеви камъчета


Резньовете


По принцип ходенето от Академик до Черни връх не е трудно, никак даже, ама тоя път се смазах, дали от недоспиването, или от колоезденето предния ден, но бях смачкана и едвам лазех.

яз. Студена


Топката на Големия Резен


И облак се появи

На върха хапнахме, поиграхме си с нахалния кокершпаньол (не помня как се казваше, ама почти всеки път го виждам горе това куче). Да кажа, че лещата беше убийствена!

Тръгнахме после да слизаме към Алеко по Стената, там имаше още сняг на места и беше бая тегаво. Освен това всеки момент можеше да завали. По някоето време едно коляно на половинката даде дефект и решихме, че ще слизаме с някакъв превоз. Работещ лифт нямаше, трябваше да чакаме рейса… и така 2 часа. За толкова време щяхме да сме в Драгалевци вече, ама…

Не че в автобуса не беше забавно, един чичо, с вид между Петър Дънов и Гандалф продаваше вестник Ехо, на който поиска, пробутваше някакви „котенца“ и говореше с птиците. Всъщност чичото продаваше карти разни на Алеко, някой път ще се вдигна до горе само за да ги разгледам, имаше разни, които и на Славейков не се намират.

Та така Витошата… време е за някое друго място, някъде над 2500 ми се ходи 🙂


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *