В неделя с много мъки успяхме да станем (след Велошествието в събота привечер и рождения ден на Бурканчето, бяхме полу-умрели), да закъснеем за срещата с Благо на Хладилника, да се сдобием с по една баничка и да заемем позиции за автобуса. Позицията я заех аз. Откакто не живея толкова близо до офиса и ми се налага да ползвам градски транспорт, съвсем намразих бабетките по автобусите. Та появи се хавтобуса и аз веднага газ към първата врата. Изпреварих всички лели, много ми крещяха после “Как не ви е срам, млада жена, а така да тича”, ми млада съм, тичам. Те също се бяха затичали, ама… греда, по-бърза съм. Нямах никакво желание да стърча права 30-40 минути. Никакви такива вече… като е тръгнала по чукарите, значи може да постърчи малко, аз съм спала 4 часа, имам нужда да седя!
На Железница вече яко печеше, тръгнахме нагоре, а Витошата една зелена, зелена.
Качването от Железница ми е много любимо, за съжаление тоя път Рила се беше скатала в маранята и никаква не се виждаше.
И да питам запознатите – това жълтото Витошко лале ли е?
С пуфтене все пак се добрахме до хижата. Баира преди нея е ужасен, мразя го. Бях пуснала телефона да дрънчи, установих, че най-лесно се търчи нагоре със сватбарския блек метъл на Trollfest.
Там попочинахме и поехме нагоре, имаше вода навсякъде. Dead Marshes ряпа да ядат.
Купена
Странни оранжеви камъчета
Резньовете
По принцип ходенето от Академик до Черни връх не е трудно, никак даже, ама тоя път се смазах, дали от недоспиването, или от колоезденето предния ден, но бях смачкана и едвам лазех.
яз. Студена
Топката на Големия Резен
И облак се появи
Тръгнахме после да слизаме към Алеко по Стената, там имаше още сняг на места и беше бая тегаво. Освен това всеки момент можеше да завали. По някоето време едно коляно на половинката даде дефект и решихме, че ще слизаме с някакъв превоз. Работещ лифт нямаше, трябваше да чакаме рейса… и така 2 часа. За толкова време щяхме да сме в Драгалевци вече, ама…
Не че в автобуса не беше забавно, един чичо, с вид между Петър Дънов и Гандалф продаваше вестник Ехо, на който поиска, пробутваше някакви “котенца” и говореше с птиците. Всъщност чичото продаваше карти разни на Алеко, някой път ще се вдигна до горе само за да ги разгледам, имаше разни, които и на Славейков не се намират.
Та така Витошата… време е за някое друго място, някъде над 2500 ми се ходи 🙂