Вежен… Три месеца трупа Вежен, част от Zrock Tribe, не спахме, понеже първия път ни се опъна. За малко и сега да се оплескат нещата още преди да тръгнем, но се справихме с логистиката и потеглихме.
В петъка се оказа, че автобуса ни не вървял. Това веднага промени плана за атака на Тетевенския музей и решихме, че ще тръгваме в 12.30 директно за Рибарица. Това беше перфектно, докато в 9-10 вечерта не видях, че един познат който се чудеше дали да идва все пак е решил да идва… След солидно издирване се докопах до някакви негови координати и му спестих разходката до гарата в 8 сутринта. Бройката нарасна на 14 човека. Не стига това, ами малко по-късно ме изненадаха че вместо 14 ще сме 17. Пет ще се изсипят с кола в Рибарица, щели да ни чакат там. Започнах да се хиля сама и си легнах.
Събота, 12.00 по обед, един по един се събираме на автогарата. Накрая сме всички без Освалдо и Орландо. А-ха автобуса да тръгне без тях и двамцата акостираха, това че Орландо очевидно носеше наргилето го превъзмогнах, винаги го носи. Това че го е спряла полиция, понеже изглежда като клошар предизвика само смях. Обаче това, че Освалдо е тръгнал да се качва на Вежен с колосален сак тип “Айде на море” ми дойде в повече. Опитах да му влея малко разум, но не се поддаде. Хванах се за главата и се предадох.
Рила от магистрала Хемус
Плана беше към 3-3.15 да потеглим от Заводна към хижата. Плановете обаче продължаваха да не са, това което са. Около Гложене стана ясно, че петимата в колата са на 15 километра от София. Часът на тръгване се превърна в уравнение с много неизвестни.
В Рибарица ударихме едно чакане, добре че ние се позабавихме, а пък онея са карали като сбъркани и в 4 благополучно тръгнахме. Когато колата им пристигна не знам как удържах напъна да гепя на Орландо брадвата и да ги посрещна както им се полагаше. Може би анимационните кецки на Боби смекчиха нервите ми. За съжаление кецките не са увековечени на моите снимки, иначе успешно конкурираха сака на Освалдо.
Човекът и неговия САК (още не мога да го проумея, между другото…)
Излишно е да казвам, че в сравнение с март, скоростта ни беше космическа. Освен това останах зверски учудена колко много е асфалта по пътя. След известно трамбоване по него стигнахме отбивката в гората, много ми беше любопитно за колко време ще вземем разстоянието, което драпахме близо 7 часа през март. Разбира се, оказа се, че разстоянието е нечовешки малко и ни отне цял час и 40 минути. Бяхме направили обратния завой на 20 минути от хижата (20 минути при липса на сняг до ушите естествено). Освен това видяхме, че е нямало как да видим следващата маркировка в тъмницата.
Пътеката е виждала и по-добри времена
Дървесен гъб някакъв
Тука е имало катаклизъм
Тук се върнахме през март
Най-накрая – върха и хижата!
Акостирахме всичките 17 маймуни, за щастие имаше места за всички. Бях се обадила за 12 човека, а така стана, че се размножихме в последния момент. Хижата беше пълна. Настанихме се в общите стаи на третия етаж и слезнахме да хапнем. Положението в столовата го докарваше на пълна лудница. Групите от незнам си къде си, вече бяха по черешите, а ние седнахме да ги догонваме. С напредъка на вечерта положението стигна до маскарад, травестия, тропане на хора, чалга, барбекюта, зяпане по звездите, кръщаване на нови членове на някакво туристическо дружество, попски песнопения, китари, наргилета и каквото още може да се сети човек. Лудницата наистина беше пълна.
Приемането на нови членове в “не помня кое” тур. дружество
Лявото е хижаря, другото не е от нашите! Държа да отбележа 😀 (снимка – Боби)
Японският турист, който живее самостоятелно някъде из мен се вдъхнови твърде много, всичките снимки бяха 300, като от втория ден са 210! Тоя път направо прекалих. Ако не ми бяха паднали батериите като нищо щях да напълня 1Gb.
Качвайки се нагоре, погледът ми не можеше да се откъсне от
х. Ехо и Юмрука. Няма толкова вълшебно място.
Вижда се една от постройките до х. Вежен
Качването по въжето ми беше много забавно, и истинско изпитание за половинката. Обичам такива обзорни места – като се загледаш и погледа да не може да обхване всичко.
Лоша е снимката, но се виждат и х. Ехо, и
След известно драпане излезнахме на билото. Връх Вежен представлява едно поле най-горе на Балкана. Има една кота, но като цяло е голяма ливада. Излизайки на билото ни подхвана един досаден северен вятър. Държа ни чак докато не минахме от юг по път за Клисура. На върха не се въртяхме много, няколко снимки и потеглихме, по-надолу петимата с колата хванаха Клисурската пътека обратно към хижата, а ние по същата – към Клисура.
Когато превалихме от юг вятъра утихна, но пък водата ни привършваше. За късмет се появи и чешма. Заредихме и тръгнахме. Наоколо беше най-зеленото зелено, което съм виждала. В съчетание със синьото на небето, направо изглеждаше нереално.
Към Ботев, Розино и Карловското поле
Йей, Клисура!
Не след дълго пердашехме из градчето към ЖП Гарата. Там за малко да омажем безпроблемния ден. Докато аз преговарях с жепейката на гишето за групов билет, двама от нашите отишли за бира и провизии. Взех билета, осведомена, че влака идва в 18.05. След известно хахо-хихи на гарата, видяхме че тея ги няма никви. Раззвъняхме се и на двамата само за да чуем как телефоните им весело чуруликат от раниците. Нещата нямаше да са толкова груби, ако някой от тях имаше часовник в себе си. Цъфнаха буквално в най-последния момент преди влака да дойде.
Влакът обаче не беше обикновен влак – нищо подобно. Поради ремонт на линията БДЖ ни организира автобусна екскурзия из селата между Пирдоп и Долно Камарци. Автобусната екскурзия беше с бонус – бясно течение в рейса. Затваряне на прозорци и люкове обаче беше недопустимо, поради специфичната миризма, която се носеше от нас десетимата. На Камарци се метнахме на едно лъскаво Дезиро и аз с усмивка си представях как то спира на Подуене и за 15 минути съм пеша вкъщи. Кондукторката обаче ми попари усмивката, нещото било минавало по северната дъга. След солидна обиколка из останките на Кремиковци, балите с болкук (знаете ли, че между балите има обитавани жилищни блокове! Останах изумена!) и някакви други странни места, благополучно в 21.38 кацнахме на Централна гара.
Кремиковска романтика по залез
И това не е всичко приятели, прирбах се час по-късно и трябваше да чакам още час и половина тъпия бойлер да ми сгрее вода… Ама това са бели кахъри, още ме държи зеленото на Балкана 🙂