В най-горещия ден от началото на лятото (онази паметна събота 25 юли), туристическата агитка от форума на Z-Rock, известна още като Трупа Вежен, не изневери на Балкана кръщелник и тръгна към х. Ехо. Е верно – в доста редуциран състав, но все пак потеглихме. Даже го направихме подозрително рано, в 6.06 с пътнишкия влак. Влак като влак, със стандартното прекачване по автобуси между Камарци и Мирково и не толкова стандартното биропиене в 6 сутринта.
В 9.30 вече бяхме в Клисура, след като по път не можахме да приберем Мишока от Копривщица, беше се запила на някакъв язовир, който не бил толкова близо, колкото си мислела. Дори без нея и прилежащата й палатка се групирахме перфектно по къщята. И без друго ни беше ясно, че в хижата места няма, та всеки мъкнеше чували и шалтета.
В Клисура вече печеше яко. Бавно но славно из купихме киселото мляко в градчето и пресякохме линията. Последва първа дълга почивка на сянка. Това беше и основното ни занимание през деня – да скачаме от сянка на сянка, а аз да си играя с временно поверения ми gps. След като убих батериите му още през първите час-два, се отказах от това забавление.
По пътя събрахме доволно количество чужд боклук
В общи линии вървенето нагоре минаваше в почивки и ядене на малини, боровинки и събиране на сърнели. Бавно и спокойно.
Ей го и Юмрука. С Ирма му се бяхме заканили, но и тоя път не го качихме, защо – после.
Тук някъде аз включих турбото и отпраших напред, с Марго бяхме под върха доста преди другите, даже имахме идея да се качим по коловете и да слезем от другата страна, но за съжаление не го направихме.
Плеснах се пред хижата да пия бира, докато другите дойдат. После опънахме палатките и се защурахме да снимаме залеза. По нищо не личеше, че нощта ще е пълна с изненади…
Бяхме се настроили за огън, но докато мъжката част се губеше из дерето за дърва, изведнъж се изви един бесен вятър, който ни секна мераците, та се забихме в столовата на топло. Аз и половинката се спасихме първи. Вече имаше и мъгла, прилегнахме в палатката, чудейки се дали няма да ни отвее. Тъкмо се унасях, когато другите се появиха. Изведнъж настъпи някаква паника – оказа се, че вятъра бил почти сгънал едната палатка. Докато я оправят и се счупи и рейка. Последва бързо пренареждане, а моята една втора дезертира с чувала и шалтето в столовата. Озовахме се трите жени в една палатка. След известно време чудене и сондиране на мнения си вдигнахме и ние чукалата и се скатахме в хижата. Останалите четирима твърдо заявиха, че ще спят в палатките.
Кой спал-спал, кой не е спал е слушал пиян чичо да хърка и е гонил скакалци мутанти. Призори проверихме палатките – там си бяха, че и вътре бяха живи. Вятъра обаче още си вееше. Започнахме да сгъваме панаира. Стана ясно, че в тоя вятър качването на Юмрука няма да е особено приятно, за пореден път го оставихме за домашно.
Тук и за сефте видях човек по костюм и официални обувки на планина. Реабилитирам Сас и неговия сак. Тоя го би по всички параграфи!
Тръгнахме да слизаме към Розино, а вятъра все така ни вееше. Но поне правеше сапунени мехури:
х. Козя стена
До Розино успяхме да се наядем с ябълки, джанки, къпини и не помня още какво. Едвам стъпихме на гарата и пристигна някакъв влак. Мартин се метна на него заедно с всичката храна. Тръгнахме да търсим кръчма. И това не беше леко занимание, но най-накрая успяхме. Ядох най-вкусните панирани дробчета с чесън на света.
Четири дена след горното приключение отпраших за Рила… тия дни и за там ще разправям 😉