Ама много мързеливо… и със специалното съдействие на ген. Стаменов, без когото щях да видя Пирин през крив макарон.
Събота 22 август започна с хубав изгрев, докато се наливах с кафе на терасата и отмятах наум какво още не съм пакетирала. Когато сведох нещата до батерии и вода, нарамих дисагите и драснах към Руски паметник. Пирин, Пирин… преди 2 години там започна всичко. След няколкогодишна планинска пауза паметното минаване на Кончето през 2007 ме върна в играта.
Преди да стигна до Пирин обаче, първо трябваше да се съберем, а събирането на 20 човека, пет коли и куче не е лесна работа. Особено когато половината са от едната страна на кръговото и отказват да мръднат от там, а другата половина са отсреща и също отказват да се преместят. Когато се окомплектовахме установих, че дружинката става все по-сериозна и екипирана. Човекът със сака беше оборудван с чисто нова раница (подарък от Трупата за рождения ден), Кифлата се фукаше с ултра-мега-хипер-гига яки обувки. Имаше тук-таме кецове и цвички, една къса пола и едно одеало, но положението изглеждаше търпимо.
Разпределихме се по колите и потеглихме, първата спирка за зареждане щеше да е на Драгичево. Установихме, че има нещо гнило, когато известно време бяхме само 3 коли. Чухме се с другите, които ни зарадваха, че на Пешката колата се била запалила още в София, но вече били в движение. Следващото изчакване беше на Лукойла на Благоевград, там също известно време се чудехме къде е Пешката, който ни изпревари доста преди това, все пак двигателя му беше и с вътрешно, и с външно горене. Той пък обясняваше, че били на Лукойла. Стана ясно, че леко е подминал Благоевград и на “неговия” Лукойл се събирахме отново. На входа на Банско по не помня каква причина имаше следващо спиране, а в самото градче – още едно за ходене до магазина. Стигнахме на х. Вихрен за има-няма 5 часа. Там пък беше толкова претъпкано от коли, че отне още час горе-долу да се паркират всички и да потеглим.
Ако не знаете как се движи разнородна група от 20 човека и едно куче мога да ви кажа, че става много бавно. Още на Равнако народа изпонасяда с бири в ръка, а песа джапаше във всяка локва. На Муратово част от народа, заедно с кучето скочиха да плуват, друга част, отново заедно с кучето, решиха да пият бира. На Аксел бирата не му хареса, но пък обра овациите от множеството покрай езерото.
След като раздигнахме панаира от Муратово езеро, започна стръмното качване на Бъндеришка порта, където отново имаше гигантско изчакване. Част от дружината бяха изпуснали пътеката и стърчаха по склона на Муратов връх. Докато ги чакахме да се доберат до портата, откъм Спано поле се събираха облаци и задуха студено.
После пътят до Синаница не беше белязан с нищо особено, освен че Пафката, оборудван с гуменки и одеало, и придружен от Аксел, включи светлинна скорост и акостира под портата 20 минути преди мен. Подминах ги и бях на хижата 40 минути преди всички останали. След бърза справка с хижаря се успокоих, че няма да спим навън (освен желаещите) и връчих на Влакът-стрела единия ми чувал и шалтето, понеже с одеалцето нямаше да му е особено комфортно.
Вечерта около огъня беше паметна… Паметна, паметна… колко да е паметна… Нашата дружина, плюс дружина странни локални типажи, озвучавани от акордеона на даскала и една тарамбука. Събития, които не могат да бъдат разказани. Нужно е да се споменат обаче Радка Пиратка и The Final Countdown на акордеон. Нощта беше помрачена от глупостта на Кифлата да се оттегли в палатката и да зареже вързания Аксел около цялата шумотевица. Кучето така се ошашка, че се зъбеше на почти всеки, доближил го. В резултат имахме трима ухапани (за щастие без сериозни последици и само от нашите хора, ако беше тръгнал да ръфа някой от другите, не знам какво щеше да става), вечерта приключи към 2 часа, когато Кифльо беше измъкнат от палатката за да си прибере добичето.
Малко по-късно в 6.15 алармата ми се разписка, щяхме изгрев да гледаме с Лили, погледнах я как сладко си спи и заспах отново и аз. Синанишки изгрев ще има и следващия път, нали снимахме залеза. Час-два по-късно започнахме да се разбуждаме от кислороден глад. В стаята бяхме 17 парчета, със 17 чифта мръсни чорапи и обувки, потни дрехи, алкохолни изпарения и затворен прозорец. Изпълзяхме един по един навън – кафета, чайчета, мекици. Някои още си търсеха главите около огнището, а с Неди се чудехме дали ще сколасаме да качим и Вихрен. Тръгването отне още няколко часа, така че Вихрен отпадна от програмата.
Аз, Ралчев и Пешо отпрашихме напред, пред нас переше само Пафката, явно гуменките му бяха специална пиринска марка, скоро го изгубихме от поглед. Спано Поле отново беше в мъгели, пък аз се наканих на Муратов връх. Така или иначе Вихрен ще е друг път, до Синаница сутринта ме мързеше да се качвам, поне един връх да регистрирам. На Бъндеришка порта метнах багажа и хукнах нагоре. Ходенето последните 2 дни, комбинирано с многото чакане и почивки не ми стигаше, ако не се изчаквахме щях и отвъд Вихрен да ида. За сега обаче трябваше да се задоволя с Муратов. Спрях малко под него – не ми се качваше по последната камара камънях, а и виждах как останалите се точеха вече към портата. Направих няколко снимки и слезнах. Докато се съберем въздуха стана кристален, чак ме хвана яд, че не останах горе под върха. Междувременно Пафката беше отпрашил от портата 15 минути преди да стигнем ние, а нямаше обхват за да му кажем да чака на Муратово езеро. Събрахме дисагите и тръгнахме да слизаме… тегава работа, за капак на всичко двамата с най-дефектни колена се свалихме първи. По пътя ни осведомиха, че младеж, отговарящ на описанието на малкия, бил видян преди 45 минути на х. Вихрен. Скри ми шапката това хлапе!
Георгийски езера
към Стражите
Стигайки на езерото жадно гледах пътеката към Влахинския превал, но… здраве да е, остава си задачката в най-близко бъдеще да се върна по пиринско и да го видя какво прави Вихрен.
народа слиза от портата
На Муратово езеро ударихме неколкочасов мързел и шляпане на карти. На отсрещния бряг имаше китна дружинка тлъсти неандерталци, които мятаха пиратки за удоволствие.
В един момент вече не ме свърташе, докато другите още си събираха багажа, аз метнах раницата и хукнах към х. Вихрен. Хукнах почти буквално – на моменти подтичвах, не че бързах за някъде. Гигантската почивка ме беше заредила допълнително и ми се ходеше, ходеше… малко ми беше тея два дена, но пък откъм изживявания и приключения – безценно.
На хижата намерих Пафката, вече отчаян от скука. Посъбрахме се, взехме по една бира и бяхме осведомени, че х. Вихрен също хлопва кепенци след инспекция от РИОКОЗ. Тегава работа, то няма да останат хижи в планината както е тръгнало. Дано поне тея, които са труднодостъпни не налазят.
На прибиране минахме покрай Байкушевата мура, Бубето се постара Светльо да остане без огледало и по живо, по здраво потеглихме. Малко над Банско в колата ни засмърдя на накладки, спряхме точно до останалите коли от дружината. От три от петте се издигаше пушек, а Белия лебед беше останал почти без спирачки. Поизстинахме и се свалихме да механираме в Банско. След бири и шкембе потеглихме към София. Към 11 бяхме вече прибрани, освен Кифлата, който заедно с Влака-стрела, Лебеда и Аксел се опънали да спят на някаква поляна до Дупница.
Равносметката – спукахме се от смях, не ми достигна откъм ходене и баир-будалстване, но това ще го наваксам. По-важното е, че беше някакъв много щур уикенд, изпълнен с премеждия. А Пирин е все толкова красив, влезе ли ти веднъж под кожата – няма отърване…