5 дни из Рила – Голямото ходене


Ден 3 – 01 август, събота: х. Рибни езера – з. Кобилино бранище – з. Страшното езеро – х. Мальовица

Ден 1
Ден 2

След хиляди молби половинката се нави да тръгнем към Мальовица все пак. По книга прехода трябваше да трае около 8 часа и половина. Мен това ни най-малко не ме притесняваше. Въобще не ме притесняваше и факта, че някой си го бил взел за 10, друг за 12 часа. В интерес на истината и това, че имаше лека неяснота в маршрута не ме отчайваше. Това последното обаче сериозно беше притеснило мъжката ми половина. Става дума за Попова капа и евентуалното подсичане на върха. Обещах му, че ако е лошо времето ще минем по зимната маркировка, даже ако иска и при хубаво време ще минем по нея. Ама как да му обещая, че няма да се наложи да виси над някоя пропаст, като и аз за сефте щях да мина от там… Предната вечер бях разпитала всички познати и непознати на хижата за въпросното подсичане. Отговорите бяха повече от окуражителни.


Долно Рибно езеро


В ранното утро казахме „чао“ на Дебелия и тръгнахме. Слънцето вече напичаше, времето щеше да е по-хубаво от предишния ден. През нощта не ми беше студено, но аз спах с термобельото, заради горчивия опит от Грънчар. Познати, които бяха в околията казаха, че на сутринта по палатките им имало скреж. При нас скреж нямаше, имаше жега.

Малко под Долното езеро се разделихме с Благо, който продължи за манастира, Христо и Венета бяха останали да доспиват в хижата. Ние прекосихме реката и тръгнахме да се качваме по Маринковица.

Като трети ден вече бях свикнала с мащабите. Докато стигнем Грънчар се улавях как изпадам в безтегловност пред огромните скални отвеси над Маричините езера, или когато Суа вапа се изправи пред погледите ни. Това е едно от нещата, които обичам в Рила и Пирин – всичко е гигантско! Толкова грандиозно, че погледа не го обхваща. Родния Балкан не предлага гледки от такава величина, но аз и него си го обичам по един друг начин. Та вече не охках и не ахках пред величието на Рила, само й се наслаждавах. Не че имах много време за това. Изплашен да не би да се забавим и да стигнем по мръкнало, половинката даваше зор да търчим, та нямах много време за наслаждения. Да не говорим, че всяка сутрин се чувствах като изцедена и ходенето никак не ми вървеше до обяд. Тътрузех се там и спирах да снимам, за да си поема дъх поне. Поне раницата беше олекнала, а на краката ми бяха бързоходките – добрите стари Литос-ки.


назад към Рибните езера


р. Маринковица


Смрадливото езеро – най-голямото високопланинско ледниково езеро на Балканите


След известно пуфтене по Водния чал го превалихме, Мальовишкото било щръкна заплашително пред нас, а ние трябваше да направим едно от „любимите“ ми спускания към Кобилино бранище. Около нас се движеше една от групите от Рибни. Бяха тръгнали преди нас, на Кобилино бранище стигнахме заедно. После ги изгубихме.

На заслона се бяха разположили някакви селски типажи с мотори, кебапчета и ракия. Приседнахме на полянката, обядвахме, наляхме вода. Движехме се „като по книга“ та си позволихме половин час доволна почивка.


Кобилино бранище


Попова капа

От там тръгнахме към страшната Попова капа, още нерешили какво ще я правим – дали ще я подсичаме или ще я качваме. Точно под нея обаче, на прилежащия й гьол видяхме един човек, който търсеше шорткът към Сухото езеро. Разпитахме и него, той каза че нямало нищо страшно, имало даже въже по лятната пътека, но кой ти го ползвал… Сега било сухо, по-добре да минем по нея, че по колците нагоре може да ни пипне някой облак. Ми щом човека е рекъл – айде да подсичаме, качихме се до превала и тръгнахме по летния път. Работата е там, че разбиранията за „страшно“, „стръмно“, „опасно“, „проблемно“, както и за съответните „лесно“, „не е голяма работа“, „няма страшно“… са твърде индивидуални. За мен стръмно представлява някаква пътека – горска, билна, камениста – все едно, която е право нагоре и трябва да си изплюя дробовете докато я кача, а ако става дума за слизане направо не искам и да си помислям за въпросната хипотетична пътека. За половинката ми обаче стръмно е хоризонтална пътека, минаваща в склон, а до теб – урви разни. Нещо тип Кончето. Та човека ни каза, че няма страшно и ние тръгнахме да подсичаме. В началото наистина нямаше страшно – е, имаше си дежурната пропаст отстрани, но дори и едната втора вече беше попретръпнал (аз претръпнах преди 2 години в Пирин). Това беше чудесно, но беше до време. В един момент стигнахме до кофти участъка. Момчето ми си изкара акъла, покрай него и аз. Въже наистина имаше, но аз го хващах само за морална подкрепа. Притеснявах се не за себе си, а за него. Това място никак не е за хора със страх от високо. На места скалите по които минава пътя са под наклон, а отдолу – е, отдолу е почти отвесно. В сравнение с това Кончето е като алея в парка.


Поповокапско езеро


същото отгоре


Лопушки връх


под Попова капа


За щастие трудното беше малко и скоро пак бяхме на нормална пътека. Мъжо ме направи на две стотинки, че съм го помъкнала от там и продължихме към Страшното езеро. Той даже си изгради и теория, че Страшното въобще не трябва да се казва така, страшното всъщност било по-нагоре, под Попова капа.


з. Страшното езеро


криво Страшно



На мен пък Страшното езеро ми хареса. Разбирам защо толкова го хвалят, прекрасно е. Починахме и там половин час, даже много ме е срам, но ще си призная че си натопихме и краката – имахме нужда. Около езерото имаше още народ, плеснал се на почивка. Посъбрахме силици и тръгнахме да слизаме към х. Мальовица.



Прекоречко езерце, според полиовинката Страшното незаслужено обира цялата слава.


Купена, Иглите и Ловница



Това слизане ми се видя безкрайно. След Прекоречките езера започна едно подскачане по камъняка, а най-последното слизане към хижата вече беше убийствено. Ето на това аз му викам „стръмно“. Не пътека, а сипей, разровена от хиляди хора. Беше кошмарно. Стъпих накриво, куцуках. Поне коляното тоя път не се обади. Преди хижата още имах сили да мърдам, половинката нямаше.


Мальовиците и хижата под тях


Най-накрая се добрахме до заветната Мальовица след точно 9 часа и половина. С други думи – движели сме се точно по разписанието – 8.30 ходене и две почивки по половин час.

От хижата ни успокоиха, че и тяхната баня не работи… Ужас, хижа като Мальовица да няма баня. След задължителната бира се настанихме в стаичка за 7-8 човека и аз почти успях да се изкъпя на чешмите. Почти, ама по-добре от нищо. До умивалниците имаше и бойлери, гледах ги с копнеж, но си седяха неумолимо изключени. Когато се върнах заварих в стаята и един полугол чичо.

Въпреки, че консервите още тежаха, стомасите ни протестираха и ги поглезихме с гъбена супичка, която беше учудващо вкусна. Толкова вкусна, че половинката още говори за нея. Друго забележително от Мальовица беше песа гигант Барс. Беше събота и около хижата беше лудница, постоянно идваха и тръгваха разни хора, включително и от ПСС притичаха нагоре – дете се беше изгубило някъде около върха. Така и не разбрах какво точно е станало после, освен че са го намерили.


Барс и Ози


Легнахме рано-рано тоя път, още по светло. Хем бяхме смачкани, хем нямаше кой знае какво за правене, решихме поне да се наспим.

следва…


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *