5 дни из Рила – ден последен


Ден 5 – 03 август, понеделник: х. Иван Вазов – Раздела – х. Скакавица – Паничище

Рано-рано сутринта се изстрелях от леглото в хубавото ни зелено бунгалце и се паркирах в столовата. Малко по-късно нагъвахме пържени филийки и чай, а още малко по-късно вече бяхме готови за потеглим към Раздела. Там вече щяхме да попаднем „в свои води“ – покрай Седемте езера, Сухия чал и Скакавица. Това упражнение вече го бяхме правили и двамата.


пред хижата кротко си пасяха стадо крави

Аз имах разни колебания дали да не слезем към манастира, или към Бистрица, но в крайна сметка половинката взе финалното решение да минем покрай Седемте езера. Вълнуваше ме още един много важен въпрос – какво е положението с превоза до Сапарева баня или Дупница. На него никой не можа да ми даде еднозначен отговор. Надявах се покрай проклетия лифт да има маршрутки някакви от Пионерска или където и да било в района.


на Раздела
 


Мальовишкия дял


отново
 

Бавно, но славно се качихме на Раздела, повъртяхме се малко и тръгнахме към езерата. Веднага започнахме да попадаме на цивилизация – боклуче тук, боклуче там, стотина души над Сълзата, изровени пътеки. Точно както си му е реда. Свалихме се на Бъбрека и се заехме да почиваме и обядваме, докато околобъбречното пространство се пълнеше с лели и хлапета:

„Водата е студена!“
„Ма как студена, нали по телевизията казаха, че температурата на водата ще е към 24 градуса“
„Ама те това за морето са го казали…“

И други такива, без коментар.


серия не особено добри снимки към четири от Седемте езера


Сълзата и връхчето с пирамидките


към Рибното
 

След почивката поехме по Сухия чал към Скакавица. Никак не се радвах, че слизам от Рила, даже в главите ни се въртеше идеята да останем още една нощ на Скакавица. Имах твърде много неща за вършене в София, но все пак… реших да го решавам като слезем на хижата. Брех, то бил симпатичен тоя Сух чал без мъгла. Миналото лято като го слизахме видимостта клонеше към нула. Освен това тогава така ме болеше коляното, че ми идеше да викам. Спомените ми са за ужасно дълго, стръмно, болезнено и неприятно слизане, та сега бях направо потресена колко е кратко всъщност.


Циркуса на Седемте езера

Повъртяхме се из Скакавица, след известно колебание от моя страна реших, че ще е по-удачно да се прибираме към София. Нарамихме пак багажа и тръгнахме към водопада. Даже почти стигнахме до него, последните камънаци решихме да не ги качваме. На връщане успяхме да осъществим и първото изгубване за тия пет дена. Някъде там из полянките и горичките загубихме пътеката и се забихме в разни тръни и треви. Глупава работа – да се затриеш на 300 метра от Скакавица. Изпълзяхме обратно на пътеката и се добрахме до хижата. Докато газехме из тревите си мечтаех да изпуснем всякакъв превоз и да хартисаме в Паничище, където да намерим китно хотелче с топла вода.


Скакавския водопад


Някъде по пътечката до водопада

На Скакавица най-накрая един чичо ми даде що-годе читава информация за маршрутките. Трябваше да търчим към Зелени Преслап и да питаме Дънди Крокодила в чайната, той щял да ни каже. Затърчахме ние, добрахме се до чайната, където обаче ни светнаха, че маршрутки нямало, освен ако не скокнем до Пионерска. Не ми се връщаше нагоре, хванахме пътечката и беж към Паничище. Там в посетителския център ни препоръчаха да пробваме на стоп. Спря ни още втората кола. Първо реших, че са чужденци – заради номера и десния волан, то пък се оказа някакъв юнак от Люлин. Били се качили с приятелката му с лифта и направили тежък преход до пейката зад новата хижа. Беше искрено учуден, че сме се шматкали 5 дни из планината, аз пък много му се извинявам, че му вмирисахме колата.


Сапарева баня, мина ми през акъла да скокнем до гейзера и да се изкъпем там в банята, но пък нали се прибирахме вече…

Когато слезнахме в Сапарева баня все едно влезнах във фурна, малко по-късно се клатушкахме в една допотопна чавдарка към Дупница. В Дупница също беше ужасна жега. Имахме доста време до влака и го уплътнихме с бири, шкембе и 2-3 реда във форума на Z-Rock от телефона.

Във влака за пореден път беше ужасна жега, колкото пъти влезна в Дезиро – все ми е студено, тоя път се потях ужасно. Пътническото влакче спираше през минута-две, а след Перник постоянно изчаквахме други влаци. Предимно влаковете за Перник, които бяха през има-няма 15-20 минути. Доста по-начесто от автобуса ми до вкъщи.

След известно кибичене и майни по СКГТ най-накрая бях вкъщи, а малко по-късно и в банята… после заспах като щастлив къпан пън, който е бил 5 дена из Рила.


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *