5 дни из Рила – ден 2


Ден 2 – 31 юли / петък: х. Грънчар – х. Рибни езера

Ден 1

Както споменах, през нощта в Грънчар ни беше малко студено. Така де, не бяхме в самата хижа, а в едно от бунгалата. Бях склонна да обвинявам дупките в стената и счупения външен прозорец, но като станах и видях мъглата, ми просветна. На всичкото отгоре почти не бях спала, въртях се цяла нощ, половинката и той. Другите трима изглеждаха по-свежи.

Закусихме набързо, кучето Рекси ме направи цялата в кални лапи и поехме към Рибните. В началото мъглата не ни даваше много-много да се оглеждаме. Движехме се няколко групички по пътеката, барабар с Рекси, по едно време той ни напусна, мъглата също започна да ни пуска аванта и извадих фотото.


Пътят между двете хижи не е нищо особено – билен, сравнително равен, предполагам с хубави гледки към Скакавците, когато няма мъгла. С една чешма по средата и толкоз. Почти до вр. Канарата нищо забележително. Е, достатъчно забележително беше, че аз едва се мъкнех, отново бях с твърдите обувки, понеже нямаше място за тях в раницата (бързоходките са една идея по-компактни), а самата раница все още тежеше поне един тон. Освен това усещах как никой не иска на следващия ден да продължаваме към Мальовица. Това допълнително ми уби всякакъв стимул за ходене. В общи линии – тегав ден.


яз. Бели Искър


На някоя от почивките, при поредното вадене на почти всичко от раницата се оказа, че съм забравила да прибера една консерва с боб. Не знам дали това са били пределните 400 грама, поради които имах чувството че нося слон на гърба си или просто влезнах в час, но изведнъж болките в подметките спряха да ме тормозят толкова, а раницата като че ли олекна. Чак след 3 дена разбрах, че боба го няма, а и в конкретния момент въобще не мислех за него. Важното беше, че вече мога да ходя! Къде ги тия Рибни бе?! Я дайте и Мальовица, ей сега ще ви кажа аз на вас! Подпалих подметките и хукнах напред. Това се случи някъде около вр. Вапа. Пред нас виждах вече стръмните склонове на Павлев връх и Черна Поляна, и Канарата пред тях. Показа се и Йосифица. Близо бяхме вече, мъглата си беше отишла, Вапските езера блещукаха долу. Чувствах се добре, поне докато не стигнахме до подсичането на Канарата, преди Канарския преслап.


Не че е сложно да се мине от там, вярно че е яко камъняк, но никак не е проблемно. Е, ако имаш болежки в колената е меко казано неприятно. От декември насам се чувствах съвсем добре, макар че имах едно наум всеки път, когато ме чакаше кофти и дълго слизане.


пътеката преди Канарски преслап

Та хукнах аз след Благо и половинката по камъняка, те бяха някъде пред мен, демонстрирайки разни кози умения, които не съм подозирала че притежават. Христо и Венета бяха някъде назад, а аз стърчах и гледах тъпо в Канарското езеро под мен. Ай ще ти се не знае, беше заболяло. Всъщност от няколко часа го усещах не наред, но ме домързя да вадя ластичния бинт. Сега обаче проклетията наболваше. За капак се върнаха и болежките в подбитите ми подметки. Цъфнах и вързах насред камъните. Обаче пак ме домързя да вадя бинта, стиснах щеките и тръгнах. Леко-полеко и внимателно се добрах до по-равната пътечка в склона на циркуса и се поокопитих. Там някъде спряхме да починем, а аз направих грубата грешка да си събуя обувките. При обуването се появиха още болежки на съвсем невъзможни места около кокалчетата на глезените… абе вие луди ли сте? На Канарския преслап сякаш си ходех на очите вече.


х. Рибни езера и Долно рибно езеро


хижата


Много прав беше хижарят на Грънчар – „пътят до Рибни е скучен, но за сметка на това като видите хижата и започвате да псувате – такова слизане ви чака“. Другите не знам дали са псували, но аз псувах и за петимата.

Криво-ляво се добрах до хоризонтална земя и събух гадните неща от краката си. Заклех се повече да не изневерявам лете на бързоходките, поне докато не се разпаднат от носене. Коляното изглеждаше добре засега.

След задължителната първа бира, настаняването в поредното бунгало и отметката, че половината чужденци от Грънчар са по нашите стъпки, решихме да проверим как стоят нещата със сервизните помещения. Тук допуснахме поредната груба грешка – Благо попита едно бабе-готвачка. Тя го светна, че работи само външния кенеф, а баня няма. Ние пък взехме, че и повярвахме. Късно вечерта видяхме, че всъщност има работеща баня, но нямаше за кога. Вътрешната тоалетна я открих чак на другата сутрин… Същото това бабе крещеше по едни чужденци „Ееееееееееей, алооооо, фасулаааааааааа!“ Горките, идея си нямаха какво е „фасул“, нито пък си обясняваха защо някой им крещи.

На Рибни беше зоопарк – една камара гончета, мъжки, женски и бебе, друго малко рошаво куче, гости – кучета, коньове с тонове и разбира се – рилската легенда, зимния хижар на Рибни езера, 20 годишния високопланински котарак Мийо. Познат повече като Дебелият от Рибни. Това животно остава самичко на хижата всяка зима, ловува мишоци, когато някой се качи горе го храни, но досега неминуемо оцелява. Забележителен котак е, дано има още годинки пред себе си.


Дебелият от Рибни


На вечеря обсъдихме плана за следващия ден и след много молби и увещания моето момче все пак се съгласи да тръгнем за Мальовица. Другите трима решиха да дезертират към Рилския манастир. Ударихме един белот по-късно (с Христо направо ги разбихме) и легнахме. Чакаше ни ранно ставане и дълго ходене.



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *