Да полетим край Балкана


Е аз не летях, други летяха, но тържествено си обещах, че напролет ще литна и аз.

Денят беше 20 септември, неделя, след Crematory. Влакът беше в 7.27 на Подуене. В 7.20 аз се събудих и се хванах за главата. Изпуснах и следващия влак. А когато изпуснах и третия, се стегнах и се метнах на първия срещнат автобус за Карлово. В 14.30 бях на центъра на градчето, а след още половин час бях минала през музея и вече крачех към хижа Васил Левски.


Нямах връзка с другите трима, тръгнали 2-3 часа преди мен, просто шляпах бързо покрай Стара река и колкото и да беше приятна пътеката в един момент ми доскуча. Гора, река, гора, река… От изчетеното из нета знаех, че пътя е около 5 часа и половина. Идея си нямах къде точно е х. Левски. По маркировката, по маркировката… пък все някога ще стигна. На няколко пъти мислех да спра да хапна, но реката ме унасяше и се отказвах. Само това оставаше – да откъртя някъде там из дерето.


За няма и 2 часа бях на х. Хубавец. Там сверих часовете с описаните в картата ми и вденах, че всъщност пътят е към 4 часа, а с моето темпо даже по-малко. За още половин час бях на Балкански Рози и финиширах на х. Левски за 3 часа и 15 минути. Има-няма половин час след дружинката ми. Може вече да ме наричате „влакът-срела“, благодаря.


Вечерта в Левски мина забележително спокойно, като изключим опита на хижаря да прати Пешо на Балкански рози. Другарчето искаше да попита за сол, но получи дълга лекция как в хижата няма места, а най-близката е Балкански рози… и така три пъти. Най-накрая Ирма успя да прекъсне хижарския монолог и да поиска солчица. В хижата единствената комуникация са радиостанциите, останахме си неосведомени и за резултата от Левски-ЦСКА.

На следващата сутрин отидохме до Карловското пръскало, но му бяха врътнали кранчето, едвам пръскаше. После събрахме багажа и тръгнахме към Добрила, където трябваше да се съберем с втора групичка от „наште“.


единствената ми снимка от водопада, на която се вижда нещо. Оказа се, че без да искам съм снимала на нощен режим
След поредната гигантска гора най-накрая излезнахме на открито, както се оказа в подножието на Купена. Обичам да вървя по било, или въобще на открито. И горите обичам, но с мярка. От предния ден и началото на този вече ме гонеше клаустрофобия от тия гори.


Поради известна липса на комуникация не успяхме да се разберем с другите какъв да ни е плана и дали ще се виждаме на Добрила и после да се връщаме към Амбарица и Купена, или да тръгнем и двете групи по билото и да се засечем по средата. Мътна Индия. Поради това хванахме по подсичащата пътека и Купена естествено остана за друг път и той. Затова пък разбрахме как хубаво е завършил мача – за мой огромен кеф и за ужас на Киро. Там някъде установих, че нямам ластичка, нито кърпа за глава (намерих я в раницата чак когато се прибрах), та се наложи да импровизирам и да си вържа косата с парче бинт.


Пътечката към Добрила беше дълга, лека, приятна и цялата в крави и кравешки произведения. Има голям прираст на високопланинските крави в страната, мога да отбележа. Както и голям прираст на естествена тор из планинските пасища. И не само по пасищата, ами и по пътеките. На всичкото отгоре и едни ужасни насекоми цвъркаха наоколо и понякога ни удряха по главите.


След известно газене в кравешки екскременти се добрахме до Добрила. Чудна хижа е Добрила. Напук на очакването ми за гъзария от селски тип, заради хотела, хижата се оказа доста читава и спокойна – извадихме късмет. Изчакахме там подкрепленията, настанихме се, хапнахме и поехме олекотени откъм багаж към Амбарица.


Върхът ни посрещна с мъглица, която за щастие се разкрваше чат-пат, за да можем да видим това:


А аз добре че си носех ръкавичките, че ръцете ми се повдървиха от снимане.

Вечерта в хижата също мина повече от спокойно и на следващата утрин, къде наспани, къде недоспали заслизахме към междинката на сопотския лифт, за да изпълним все пак онова, заради което беше цялато мероприятие. А именно – някои хора да похвърчат насам-натам.


Аневско (Анево) кале, някой ден ще я видя отблизо 😉


Нелетящите слезнахме с лифта и раниците и зачакахме другите да се приземят.


Когато и последният Пеш стъпи на земята, местния Сас ни заведе в едно кръчме, аз минах и през този музей (сериозно печатосъбиране се заформи в последно време), а после яхнахме влака за София. Любимият ни влак, с който се прибирахме и от Вежен, и от Ехо.


А 260 вече ходи и до Долно Камарци и Мирково 😉


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *