ного силни последни две седмици – първо мъгливото Ехо, после се вдигнах до х. Левски на годишната среща на Планинари.орг и приятели.
То тръгнах малко на майтап, даже си търсех по форумите дружка, а в крайна сметка се събрахме една част от компанията от предния уикенд. Във влака се намерихме с още народ, някои от които също бяха предишната седмица на х. Ехо. Влакът беше пак убийствено рано и добре, че е гара Подуене, та не ми се наложи да ставам в 5. Заради безкрайния ремонт по подбалканската линия минахме през Пловдив, поне оплакнахме очите с рилски гледки по пътя. Малко преди Карлово Купените блеснаха, а нас ни засърбяха крачката да подхванем баирите.
В Карлово дружинката се увеличи с още една бройка и в крайна сметка 8 души решихме да не ходим по традиционната (и бая досадна) горска пътека по Стара река, ами да хукнем през билото.
На каптажа (или каквото е там) хванахме пътеката за х. Равнец и след едно солидно и скапващо драпане из гората (в моя случай и сополиво, два пакета кърпички отидоха само до билото) излязохме на открито. Времето беше перфектно, щеше да е престъпление, ако не се бяхме възползвали.
Купените вече без сняг
НЛО-то, някакъв много странен светлинен ефект се беше получил.
Там на билото решихме, че няма смисъл да ходим до х. Равнец, ами ще цепим направо докато излезем на зимната маркировка за х. Левски и вр. Ботев. Направихме един як обход на половината било, едни мургави чичовци с коне ни обявиха за луди и казаха, че никога няма да стигнем коловете по светло, ама не познаха. Точно навреме за залеза бяхме вече на широкото равно било пред Ботев и затрихме около 30-40 минути в снимки и въздишки. А имаше какво да се снима и по какво да се въздиша.
После се стъмни, палнахме челниците и беж към Левски, когато пристигнахме купона вече вървеше, а народа чак ни разпрегръща че идваме живи и здрави. Ние само кимахме, хилехме се и обяснявахме на всеки, който иска или пък не иска да ни слуша колко яко е било и на какви чудеса сме се нагледали по билото.
На следващия ден трябваше да отидем до вр. Костенурката, мен ме примързя да ставам, копитата ме боляха, не се бях наспала и останах в хижата. По едно време подивях от чакане, казах на хижаря да предаде на “костенурките”, че слизам и тръгнах с част от групата към Карлово. То и това слизане се проточи сто часа, малка почивка на Балкански рози, по-голяма на Хубавец, гарнирана с чорбички и биволско кисело мляко. На каптажа ми писна да се влача и подпалих подметките към Карлово. Скоро бях на гарата и зачаках я влак, я моите хора да се свалят и те най-накрая.
Само че те не се сваляха, реших да си купя билет и на гишето се заговорих с един човек, който пък се оказа бащата на другарчето, което се присъедини в Карлово предишния ден. Страшен съвпадеж, човека се беше притеснил, че още нямат обхват, както и аз. Чак след двайсетина минути се чух с тях, но вече си бях взела билета – за удоволствието да пътувам с експрес от Пловдив и да сляза на Подуене ме оскубаха с 15 кинта. А ако някой се е съмнявал в относителността на времето и пространството – нека хване пътническия влак Карлово – Пловдив и да се опита да проумее как 60 километра се изминават за час и половина, това е постижение, което само БДЖ го може. За капак в Пловдив глупавия ескпрес закъсня, а на гарата там ме гледаха като извънземно – някво кално, мръсно, рошаво, едвам ходи, от гърба му висят канчета и щеки… След 2 часа в същия прекрасен вид се свалих на Подуене и се заклатих към вкъщи.
А ходенето беше един път, уникално време, уникални гледки, страхотни хора… още ме държи.