Ехо, Ехо, колко да е Ехо


Не знам какво ни тегли толкова към това Ехо, от една страна магията на мястото, от друга проклетия Юмрук, който все ни се опъва и все не успяваме да го качим. Досега поне го гледахме, миналия уикенд даже и не го видяхме.

Причината да се замъкнем на Ехо на 7-8 ноември беше именния ден на Ангел, и Юмрука естествено. Организацията се точеше седмици наред, както и да се брояхме и преброявахме – пак бяхме десетина повече от запазените места. В последния момент обаче вирусните инфекции съкратиха зловещо бройката и към Балкана тръгнахме 14 парчета, главният организатор – Ирма, също отпадна.

Отново пътувахме с умопомрачителния влак в 6.06. Бях спала 2 часа и половина, гадеше ми се от недоспиване, чак ми се приплака като оставих половинката и зверовете да къртят вкъщи. На гарата намерих само Кифлата и един клошар. Криво-ляво се събрахме, като аз още не бях наясно кой от чии хора е, кой кой е и въобще – мъглата ме хвана още от ранно утро. Във влака бяхме 11, трима трябваше да дойдат с коли в Клисура. 


В Клисура вече бях прогледнала леко, след сто часа се събрахме и тръгнахме. Балкана се мръщеше и само се молех ако ще вали нещо да е сняг. За разлика от
лятното Ехо, в събота се движехме доста стегнато и прилично. Разстояния, които при 40 градуса ги взимахме за часове, сега ги опрасквахме за нула време.


 


Но, както е казала Милена „Всичко цветно има край…“ есенните цветове потънаха в мъглата, както и ние… така хубаво потънахме, че не ни пусна до следващия ден. Мъгливите снимки са негодни. Олимпусчето вече издиша и е голям зор да фокусира в мъгла.


 
 


Пътеката по билото беше и заснежена на места, та пред хижата някои вече плувахме в обувките си. Бях с едни твърди кожени патъци, които ми изядоха краката като ги водих на
Мусала. Сега си мислех, че ще държат на влага повече от летните, а е рано за зимните. За удобни – преживява се, за сухи – греда, да си бях обула летните, нямаше да съм по-суха, но щеше да ми е по-удобно. Да не говорим, че още са мокри.

Снежецът пред Ехо беше една идейка по-сух от повечето обувки.



След като пихме по бира, преобухме се, посгряхме, запалихме печката, извадихме манджата и ни настаниха в столовата се започна и джангъра. Пешо бил мъкнал цяла зелка, която се превърна в две салати, Калоян сгря почти всичката ракия в хижата, рома ми свърши, на съседната маса една девойка толкова кошмарно пееше, че в сравнение с нея и аз съм музикална. Нови срещи, нови хора, гайда… ЕХО! Мъглата не се вдигаше, а към Вежен гърмеше и трещеше. На сутринта всичките ни мераци за гледка бяха разбити. Отново нямаше Юмрук, онези които бяха там за първи път трябваше да приемат на доверие, че хижата е между два върха.

Събрахме инвентара, минахме през параклиса, който се оказа отворен този път и потеглихме към Розино. Отново в мъглата. Пусна ни чак над гората, но пък гледките от там напълно си заслужаваха.



В Розино успяхме да хванем по-ранния влак, 8 слезнахме в Клисура, натоварихме се по колите и след едно крайпътно хапване бяхме в София. Доволна разходка, ще му се не знае и Юмрука, на четвъртия път вече ще го кача!


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *