Ела в планината, там край заслона…


Петък, някакъв следобед, трима откачации с раници и една китара се въртяхме покрай гишетата на автогарата, едната откачация беше рекордьор – камуфлаж, кубинки, мешка и яке с автографи на Bonfire… евала, Десо, ти си нашата опора!

След 3 часа кацнахме в Троян, където ни чакаха още хора и ни натовариха по колите в посока Беклемето. По предварителен план трябваше да сме 40-50 човека, много над капацитета на з. Орлово Гнездо. Та по тая причина имах готовност да спя където сваря – влачех си и чувала и шалтето. Прогнозата за скапано време обаче отказа една голяма част и в петък тръгнахме само 7 бройки. В събота чакахме още трийсетина.

Тръгването от Беклемето се проточи докато паркираме в мъглата, докато се организираме, нахлузим шапки, шалове и ръкавици, палнем челниците и поемем към билото. Времето беше вятър и мъгла. Част от нас – също. Кой с кубинки, кой по дънки… трима-четирима имахме сносна екипировка, а аз най-доволно газех в снега с чисто новичките ми зимни обуща.

Благодарение на gps-a се качихме на билото и хванахме следите на ратрака на х.Дерменка. Слава на мързелите, които си плащат да ги возят до хижата. Пътят до заслона беше чудничко утъпкан от машината и след два часа и половина, яко одухани от старопланинския вятър, стигнахме крайната дестинация. Ухилени до ушите седнахме в столовата на заслона да хапнем по залък и да отбележим успешното придвижване. Само да вметна, че з. Орлово Гнездо си е съвсем хижа. Намира се между Беклемето и Дерменка.


Малко по-късно започнахме да оклюмаме, аз се прибрах на студено в таванската стая с нарове, увих се в чувалчето и откъртих. Заспах с надежди на следващия ден времето да е усмихнато и да се разходим.

На следващия ден времето беше отвратително! Нашите хора още не бяха тръгнали от София, целият ден мина в зяпане на мъглата през прозорците, координация на идващите групи и шляпане на карти. С котараците си играехме на „примък-отмък“, ние ги вкараме на топло, хижаря ги изгони и така – цел ден.


По едно време пристигна първата тричленна група, в която беше и един от строителите на заслона и дългогодишен спасител – Иван Пенчев. Мъглата е била толкова гъста, че са се движели с компас от кол до кол. Следите на ратрака са били заличени. Разбрахме и, че хижарят на Дерменка, който караше машината, се е бил загубил за малко в мъглата с нея, измъкнал се с gps-a. Положението беше кошмарно, нашите тамън бяха тръгнали от София. Навикахме ги едно хубаво по телефона и им казахме да не идват въобще.


ей такова беше в събота


След още малко шляпане на карти издивяхме вътре и по-екипираните тръгнахме да срещнем още една група, идваща към нас. Беше по-студено от предната вечер, и вятърът беше по-студен, целия ден температурата не се качи над -7. Като добавим и вятъра – положението беше много зло. Срещнахме групата на 5 минути от заслона, и те само благодарение на gps се бяха оправили. Ония, които още не бяха дошли нямаха нито такава джаджа, нито компас, нито пък кой знае каква екипировка. Окончателно им се обадихме да не тръгват към заслона, бяха стигнали Беклемето и си останаха на хотелче там.

Вечерта мина в мръвки, китара, планинарски песни и метълия. На следващата сутрин времето най-накрая се смили и ни пусна една дупка за гледки. Скокнахме до връхчето над заслона да пощракаме. После тръгнахме, но предимно снимахме – беше убийствено – Ботев, Купена, Амбарица, Юмрука и Кавладан на запад. Малко по-късно отново мъгляса, но поне за малко се нагледахме на хубостите на Балкана.



Слязохме почти на бегом до колите, хапнахме в с. Балканец и си тръгнахме по живо, по здраво.


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *