Вятър и мъгла по Мусала


Петък, петък вечер. Правя лазаня и се опитвам да си събера багажа за следващите дни. Междувременно провеждам приблизително 100 телефонни разговора, докато координирам нашата група с другата група, разбера кой кога тръгва и разни други подробности. Към полунощ лягам за едно бързо спане и не успявам да заспя. Вълнувам се все едно отивам на Луната, а не на Мусала. Даже не ми е първо зимно качване на рилския първенец. Миналата година вече го правихме това упражнение, какво съм се развълнувала не мога да си обясня. Как да е заспивам и след малко, в 5,15, отивам да си чакам превоза. София е тъмна, само нек’ви луди като нас щъкат насам-натам.

Чакаме се на OMV на Окръжна, а аз вадя неприкосновените запаси силно кафе. Докато се съберем трите коли термоса е изпразнен, главата ме боли от недоспиването. След стотина часа тръгваме за Боровец, като по пътя минаваме да заберем един младеж от Герман. С триста зора натоварваме борда му в колата и отпрашваме.

В Боровец вече е светло, паркираме и без много мотане потегляме нагоре. Пешо не е спал цяла нощ, идва директно от Строежа, забравил си е гетите, но носи две „подгъзки“ за пързаляне. Самуил мъкне цяла шейна, Снегокат. Луда работа, тая шейна вече е най-малоумното нещо, което сме носили по планините. Разни сакове, монополи и зелки потъват назад в класацията.



Движим се прилично нагоре по Мусаленска „пътека“, тук-таме се чакаме, на Велчовото мостче похапваме и пак тръгваме нагоре. На Маркуджиците изведнъж пътеката става яко натоварена. Откъде се взеха всичките тия хора, нали лифта уж не работел. Бяха се взели обаче и заподозряхме, че това е групата, която е запазила целия заслон. Нас това не ни бърка – ще спим на върха.

На хижа Мусала почиваме още малко, срещаме се с разни познати, дошли с панти, решават да тръгнат с нас към заслона, но около Палеца се връщат. Снегът е малко, навсякъде стърчат камъни и клек. Затова пък пейзажа изглежда абсолютно лунен, тук-таме разни точици лазят по пътеката, а единствения звук, който чувам е скърцането на снега около щеките ми.

Преди Леденото изведнъж става доста по-шумно и ветровито. Скоростта на придвижване пада и започваме да лазим във вятъра към заслона. Почиваме и там и събираме силици за последния щурм по въжето. Преди да се мръкне потегляме, първата група се движим добре, котките помагат донякъде, щеките пречат, а зад Мартин се кандилка шейната, не пожела да я остави на заслона, както направиха някои хора с бордовете си.

Въпреки сериозните опити на вятъра да ни запокити в урвите под Мусала, все пак се добираме до върха. На най-стръмната част от въжето телефона ми звъни… да бе, ей сега спрях да говоря. Оказва се, че двама които чакахме и които искаха да спят на палатка са решили да останат на заслона. Живи-здрави, ние вече сме горе. След малко мръква и скоро след това идват и последните. Качвали са въжето по тъмно, при всичкия тоя вятър.

В станцията е топло, уютно, в стаите също, а метеоролога чичо Гошо е страхотен домакин. Вечерта минава в супи, греяно вино и карти. От време на време групово хукваме навън, където за момент мъглата се разкъсва, тук-таме се показва някоя звезда, Скакавците и Бели Искър. Това са ни мусаленските гледки за тея два дни, на следващия ден облакът около върха въобще не се помести.


Мусала, 31,01,2010

В неделната сутрин се събуждам в 6,20, искам изгрев. Само че изгрев тоя ден няма. Лягам и дремя до 8, ставам, вече има будни, пия кафенце и чай. Започват да се появяват хора от заслона, един от тях се оказва братът на наша приятелка, още двама познати се появяват. Поредните случайни срещи за тоя уикенд. След някой и друг час дружината е будна, екипираме се, една-две снимки и потегляме.

Шейната!
 

Тъкмо се свалям от въжето, на двайсетина метра от заслона получавам sms, добрите новини стигат бързо до Мусала – Anathema ще свирят в София на 6 май. Докато се хиля и крещя на идващите благата вест, получавам още 4-5 sms-a с идентично съдържание. Днес вече не съм толкова щастлива, след като научих кой е организатора, но дано няма издънки.

Почти не спираме на заслона и хижата, върха е в облак и там духа, но по въжето и надолу е доста по-тихо, особено в сравнение с предишната вечер. Започва леко да вали сняг. Отпрашваме надолу и след Маркуджиците започва епичното пързаляне с подгъзки и шейна. Аз обаче търча напред и чакам на Велчовото мостче, отзад Пешо се опитва да събаря скиори. Хапваме и хукваме надолу, стигам първа на паркинга, а Вера ми звъни да пита къде съм: „Чакаме те, къде се бавиш“… аз да се бавя? Че аз вече съм пред колите!

Скоро всички слизат и потегляме, взимаме си сноубордиста в нашата кола и газ към Стената на бира и шкембе (много добро шкембе!). Не след дълго и две ходения до Герман сме в Мордор. Тегава работа, главата ми е още в горната земя, не мисля да я свалям от там, следващия уикенд – пак.


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *