Разни впечатления от Острова I


Доживях и аз да се кача на самолет и да разгледам малко от Обединеното кралство. Целта на пътуването беше да се свърши малко работа. Работата се свърши, че даже успях и да видя едно-друго.

В главата ми е още каша, та и писанията ми ще са кашести едни такива. Най-общо казано – Англия ми хареса. Бях в околностите на Оксфорд, в разни малки китни селца. Тихо едно такова, спокойно, като се върнах тук, все едно ми гръмнаха ушите.

Откъде да започна сега… ами нека е от началото, от самолета. Стаменова не се беше качвала в самолет до тоя момент. На летището тук всичко мина от бързо по-бързо, бяхме се чекин-нали (бахти думата) онлайн и за нула време с колегата минахме каквито проверки имаше да минаваме. Самолетът на British Airways се оказа старичък Еърбъс А319, с опърпани седалки и прилично мърляв. Само се надявах общото му състояние да не е като интериора.


След първоначалния шок и осъзнаването, че вече не съм на земята, се започна едно зяпане през прозореца… само за да видя, че цяла Европа е яко облачна… Полета си беше чудесен, но определено не ми е любимия начин на придвижване. Постоянно ме глождеше мисълта, че между мен и твърдата почва има някакви си 11 километра. Забавлявах се с екранчето с маршурта и дебнех Алпите да пъкнат отнякъде, ама не пъкнаха… Докато се нервех на облачността хапнах. Храната не беше нещо особено, но ставаше  или просто аз бях твърде гладна, за да проявявам претенции. Не мога да кажа същото за закуската на връщане. Само като видях бекона и надениците и ми мина всякакъв апетит.



След два часа и половина кацнахме на Хийтроу, отново за нула време си взехме багажа и минахме през паспортната проверка. Сю ни взе от летището и газ към Chalgrove, селце в околията на Оксфорд, където ни е офиса. Очаквах, че дясното движение ще ме обърка, но нямаше такива изгледи. Обърка ме само изпреварването, така и не свикнах, до последния ден изтръпвах с това изпреварване отдясно. Тук ще вметна, че там карат много бързо. Колко бързо не знам, защото не си правих труда да обръщам милите в километри в час, но определено е бързо. Магистралите са големи, междуселските шосета – тесни. Като за кола и половина, постоянно спират да се изчакват. Или не спират, а се разминават някак. Сигурно сменят огледала през ден-два, не знам как го правят тоя номер.

Тази вечер, както и следващите минаха в работа, хапване, късно лягане и ранно ставане. Ако не беше разликата от 2 часа, благодарение на която 6 сутринта го чувствах като 8, не знам как щях да оцелея.


Kultur Shock


Wheatley, Oxfordshire. В това селце бяхме отседнали


От храната не мога да се оплача, странно за мен беше, че не ядат хляб с основното ястие. За разлика от нас, които ако няма хляб все едно не сме яли. Въпреки това ми хареса манджата, като изключим бекона и надениците. Една сутрин си взех грамадански сандвич, някакъв breakfast roll от един пич с караванка. Вътре имаше стотина кила бекон, две яйца и две наденици… успях да го доям чак в 5 следобед. А да не забравя и най-прекрасната риба на света. Някакъв си sole fish, което се оказа писия, на грил, с лимон… мястото е Red Lion pub, Chalgrove, Oxfordshire. Мисля, че целият свят вече знае, че съм яла най-прекрасната риба на света там. Може би са останали двама-трима глухи и слепи китайци, които още не знаят. Най-странен от всичко ми беше чипса с оцет… беше ужасен.

Хубости разни, Longbridge


Пред Red Lion, Chalgrove


От бирите най-много употребявах London Pride… не достатъчно газирана за моя вкус, но иначе си я биваше. Предпочитам я пред прословутия Гинес. Освен това в кръчмите не се пуши, цигарите струват майка си и баща си (6,50 паунда средно кутията), води се повсеместна кампания против пушенето. Аз като пушач нямах против да излизам навън, пък и е много хубаво да се прибереш и да не смърдиш на пепелници 🙂


За разходките в събота и неделя ще пиша отделно, сега ще спомена 2-3 думи за прибирането. За пореден ден станахме отвратително рано и се занесохме на Хийтроу. Там също всичко мина бързо-бързо, като изключим смута, който внесох на секюритито. Недоспала, пила половин кафе, нарочиха ме за кандидат-терорист и ме накараха да си събуя ботушите. Умно аз, тръгнах по ботушки точно заради това, кубинките се събуват и обуват сто пъти по-трудно. Хубу де, събух се аз, плеснах ги в легена там, мина скенера и тръгнах да си прибирам багажа. Обаче посегнах да взема цялото легенче. Една кака ми се развика, въобще… цирк. После колегата ми й се накара на нея… Безумно да ме имат за заплаха, като девойката на паспортния контрол беше по-забулена от Шехерезада. Един бледолик не видях да работи на това летище.


Е, поне за разлика от милата ни Враждебна, цените на Хийтроу се преглъщат по-лесно. Едно кафе там е почти два пъти по-евтино отколкото едно кафе тук. За останалите ми 7-8 лири успях да закуся, да пия кафе и пресен портокалов сок, че даже останаха някакви дребни.



залуската… отново бекон и наденици…


 

 

После самолета (или беше същия или беше друг А319, също толкова опърпан отвътре), по-малко облаци, по-малко стрес при кацането (такъв обратен завой над летището направи на отиване, че бях стиснала яко седалката), като минаха с напитките изведнъж засмърдя на кръчма и после – welcome home. Съвсем домашно ми стана като разбрах, че до вечерта няма да имам вода…


Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *