до х. Козя Стена (22-23 май)


Та така – почивни дни около 24 май, а насам-а натам… в крайна сметка се вдигнахме някакви хора да ходим към х. Козя Стена. Яхнахме автобуса до Троян и последваха шкембета и няколко часа кибичене на автогарата. Чакахме да ни вземат към Беклемето, превозът (на Иво колата) пристигна ударен на качване към прохода от Пловдив… Как се навряхме вътре всичките с все раници и резервната гума върху покрива – мистерия… Особено с тая избита броня сме били невъзможна гледка.

На Беклемето ни посрещна мъгла, с малко ветрец за разкош. Ама нас това не ни бърка – опнахме по пътя и в сладки приказки объркахме пътеката, хванахме черен път надолу към Хр. Даново. Пак навреме се усетихме, та се върнахме до колците. После до хижата – нито гледки, нито дявол. Мъгла…

Вечерта мина в качамаци, приказки с хижаря Сашо и посрещане на луда варненска група към 2 часа посред нощ. На следващата сутрин в 8,30 беше още мъгливо… отказахме се от ходенето до Ехо. В 10,30 мъглата вече я нямаше и трима тръгнахме да слизаме към Розино.

Симпатична пътека в гора, пръчки, съчки, икебани… след разклона за Хр. Даново (трябва да се гледа внимателно, че пътеката за Розино е мижавичка такава) стана съвсем изтрещяло. Неподдържана пътека, дълга, досадна а нагоре – а надолу… Добре, че поне на едно място има гледка, та пощракахме балкански хубости.

Разклонът за Розино

В крайна сметка се озовахме на гарата в Розино, която вече ми е до болка позната. Предната вечер половинката ми беше проверил в колко часа има влак. Счупихме се от търчане по тая дълга и обрасла пътека, а на гарата установихме, че влакът е с час по-късно… поне имахме време да хапнем.

Вече в София пък ме хвана залеза на моста на Черковна.


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *