Още малко чакане и бяхме в залата, до последно мислехме, че концертът ще е на открито, а то се оказа в едно задушно хале…
На влизане ми се наложи да убеждавам разни охранители, че фотоапаратът ми няма нищо общо с професионалната техника, само дето е черен и по-голям от средностатистическа сапунерка. Не че толкова държах да снимам на концерта (въпреки, че тоя път имам попадения), колкото ме беше страх да го оставя в колата, дори на охраняемия паркинг пред залата. Поне повечето на входа говореха някакъв английски.
Петя пък се сдоби с една култова гривна 18-, знак, че не й се полага бира. Бирата беше 5лв, наливен малък Туборг. Като гледам статистиката: първата Anathema – бира 5 евро (10лв), втората – бира 5 турски лири (5лв), на третата бирата трябва да е 2,50, което значи – да се проведе в Блу бокс.
Останалите (без Ася) се сдобихме с гривнички за front stage зоната, а малко по-късно успяхме да внедрим и нея при нас. Просто билетите пред сцената бяха свършили, когато тя реши да идва с нас. За съжаление не успяхме да се докопаме до първия ред, а останахме малко по-назад, което си беше живо кощунство – турските „фенове” на първите редове така и не демонстрираха какво аджеба дирят там. Седяха като пънове и снимаха с телефоните през цялото време. Е, ние пощръкляхме и заради тях…
Нямахме идея дали ще има подгряваща група. Не беше обявено нищо, та с Петя излезнахме за по фас отвън. Там се засякохме с още българи, а като се върнахме – изненада! Леят се звуците на Wish you were here, а на сцената – Daniel Cavanagh. Брех, оказа се, че подгряващи щяло да има, но по някаква причина не дошли, затова Дани решил да ни подрънка малко. Нищо ново де, малко ли го гледахме в София за последната година. Wish you were here (Pink Floyd), Temporary Peace (Anathema), Wasted Years (Iron Maiden) – един от най-добрите кавъри въобще, макар че когато Дани го прави на пиано ми харесва повече) и финал – същата оная Stairway to Heaven, с която ни отвя главите на 29 декември тук.
Последва епично пърлене под прожекторите и релокализиране малко по-назад, но пък по-централно. Стори ни се, че минаха няколко безкрайни часа, когато най-накрая светлините изгаснаха и потънахме… Deep, отново откриха с нея, лудостта ни грабна, още в самото начало останахме без глас. От там нататък влезнах в познатата мъгла. Мислех, че този път ще помня отчетливо концерта, песен след песен, движение след движение. Таратанци! Всичко се сля отново. Знам, че ни смазаха, изсвириха голяма част от новия албум (без любимата ми Summer Night Horizon), изсвириха Sleepless, където с Боби и Рали се опитахме да осакатим няколко стресирани турски “фена”. Тея хора дори не знаеха коя е тая песен. През цялото време бяхме като на пружини, даже крещяхме по Винсент за Comfortably Numb на Floyd, той даже ни и чу, но не я получихме. Shroud of False, която омазаха, Fragile Dreams и край… 2 часа магия и енергия отлетяха. На нас ни останаха глупавите усмивки на лицата и заканата, че наесен пак ще щурмуваме Солун.
След концерта трябваше да се доберем до кв. Испартакуле, който се намира баш на магистралата за вкъщи и на някакви си 30 километра от Маслак. На Боби му се наложи на автопилот да направи 2 курса, като на втория успяхме да се позатрием. Ние пък докато го чакахме да ни вземе, изучавахме нощния котешки живот в района.
Прибрахме се на топло при домакина в Испартакуле (Ачо и Жени бяха отседнали при него, чрез couch surfing, а той беше достатъчно добър, че да ни приюти и нас). Увих се в един спален чувал и откъртих като пън. Точно 24 часа след последния ми сън. В 8,30 се събудих бодра, заклевам се, това беше най-удобният под на планетата. По-удобен и от събраните столове в столовата на х. Ехо. Мотках се до 10,30 и раздигах народа. Потеглянето беше доста по-кофти от очакванията. Бяхме на 200 метра от магистралата и отново се загубихме, на същото място като през нощта. След сто псувни и обиколка на Буюкчекмедже (хихи) все пак се качихме на магистралата и тръгнахме. Напазарувахме локуми, пихме кафе и до границата – нищо забележително.
След нея също, докато накрая не решихме да послушаме GPS-a и да минем през Чирпан. След 15км дупки се озовахме на затворен път след с. Скобелево. От там тръгнахме по други дупки за Първомай, най-накрая Боби се отказа и се примири да мине по царския път към Пловдив.
Финалът беше на бирички в Спорко, плюс няколко нещастни опита да си оправим сметките. Така се оплетохме в математика, че ни заболяха тиквите. Даже половинката като инженер не успя да се справи.
Ето за финал задачката, формулирана от Ася:
Боби, Рали, Ася, Петя и Люси пътуват за Истанбул. Боби дава 30 лв. за застраховка и още 130лв гориво за колата.
Ася дава 20 лири за такса за магистралата и 40 лири за газ. Петя дава 20 лири за газ и 20 лири Боби да си ги харчи. Рали дава май 20 лири Боби да си харчи. Люси дава 20 лири на Боби. Боби харчи 12 от тях и с останалите 8 лири плаща паркинга. Кафето в Истанбул струва 2,5 лири, а бирата 2,65 лири. Общата сума за път е 250 лв. Кой колко пари дължи за път? Кой колко пари дължи на другите? И, по дяволите, Боби колко пари е изпил?