Istanbul, Istanbul… (Anathema в Istanbul, част I)


Istanbul, Istanbul,
U tvojim očima,
A na tvojim usnama poema…

В един есенен ден, съвсем в края на ноември 2008, Стаменова яхна влака и отпраши за Солун на концерт на Anathema. Най-емоционалният концерт в живота ми, който освен всичко друго ми даде и желанието да гледам Anathema отново и отново.
В един зимен ден, съвсем в края на януари 2010, Стаменова слизаше от Мусала, когато започна да получава смс-и. Съдържанието на всичките беше идентично – Anathema ще свирят в София на 6ти май. Когато се върнах в цивилизацията и видях кой е организатор, ентусизамът ми секна. Така и не си купих билети нито за Anathema, нито за Katatonia, което пък ми спести доста скъсани нерви впоследствие. Не успях да скокна до Солун за Katatonia, но искам да благодаря на Русанов, че ме прати чак в Истанбул.



Истанбул… след редица драми и дилеми по транспортната част, в крайна сметка Боби ни натовари четири жени в Ланчата и в ранното утро (4 am) на 7 май 2010, потеглихме към Цариград.
Слънцето ни посрещна нейде около Стара Загора. Боби искаше да кара до края на магистралата и там да свърнем у десно към Димитровград. Аз предлагах Пловдив – Първомай, а GPS-a се опитваше да ни прекара през Чирпан. В крайна сметка шофьорът имаше думата и минахме през Димитровградските дупки.

Не след дълго бяхме вече на Капитан Андреево. Проверките от наша страна минаха за нула време, даже се усмихваха на непълнолетното Пете. Всичко вървеше лежерно и от турската страна, докато не подминахме един митнически сигнал. Работата е там, че след поредното гише отпрашихме към последното такова без да спрем за проверка на багажа. Никой не ни каза да спираме, а въпросния сигнал беше подсвирване с уста. В резултат ни набедиха за наркотрафиканти, извадиха багажа от колата, пуснахме го през рентген (от всичкото крещене на турски вденахме Багаж АУТ!), вкараха и колата на рентген (кар-рентген!), почти никой не говореше английски, а сърдитият турски митничар упорито си джомолеше на неговия език, ние гледахме като телета. Четирите мацки изкарахме 15 минути в едно оборо-подобно помещение, докато мъжката една пета се оправяше с колата. Сигурно сме изглеждали като бели робини, които Боби прекарва през границата. В крайна сметка се убедиха, че освен сандвичи и дрехи, не носим нищо друго и ни пуснаха в Турция.



Турция… пуста магистрала в началото и 20 лири карта за удоволствието. Оказа се добра инвестиция, защото после се налагаше постоянно да слизаме и да се качваме на нея. С приближаването към Истанбул магистралата от пуста стана претъпкана. Движението беше безумно – коли, камиони, мотори, военни машини… това престрояване, дистанция, ограничения на скоростта за нищо го немат. Боби се изнерви и хванахме отбивката за залата от втория опит. Накрая се озовахме в кв. Маслак, където е и залата (Refresh the Venue). Тук чичката от GPS-a се справи блестящо и ни стовари на 50м от нея. Да му се ненадяваш.

След известно пърлене под Стамбулското слънце, Боби успя да намери паркинг и яхнахме метрото към пл. Таксим. Метрото е лъскаво, чисто, прохладно, бързо, купуването на жетон от автомата е голяма забава, но най-вече е дълбоко. Слизаш, слизаш с ескалатора, чак свят ти се завива. На изкачване е още по-световъртежно.


На Таксим се видяхме с други двамца българи, които бяха дошли на стоп и бяха отседнали при едно момче от couch surfing. Впоследствие и ние отседнахме при него за през нощта.

Изядохме по един суховат дюнер и тръгнахме нанякъде. В общи линии към Златния рог. Лудницата там е поголовна! Разни хора свирят на разни неща, други продават някакви работи, местни, туристи, трамвай… по тесните улички някак си минават и коли, подсвирквания (явно е общоприет сигнал в Турция) , клаксони… тотален хаос. Аз не обичам такива хаоси, по-малки хаоси обичам, но и това си има някакво очарование. Изядохме по един страхотен сладолед (ама много страхотен) и продължихме.



В 5 се разнесоха гласовете на ходжите от околните джамии, а ние слизахме по някаква уличка с музикални магазини, която вместо на брега ни изведе измежду стотина железарии. Там приковахме сума ти неодобрителни погледи – 5 жени и двама дългокоси мъже, почти всички с бира в ръчичка. Други жени, освен нас, наоколо нямаше.

Накрая се озовахме до моста Ататюрк и позяпахме малко към отсрещната страна на Златния рог, където са Св. София, Синята джамия и т.н. За огромно съжаление нямахме време да ходим до там…



Поснимахме и хукнахме обратно към станция Шишане, където хванахме метрото.  Тук наистина извадихме бесен късмет, попадайки на леля с перфектен английски. Тя ни светна, че на Таксим трябва да сменим влаковете.  Скоро бяхме обратно в Ataturk Oto. Sanayi, малко бири, още по един грамаден и сух дюнер, който аз разделих с една котка, паркирахме колата пред залата и зачакахме.



За наш шок се оказа, че турците имат страхотна култура по отношение реденето по опашки. Стройна редичка от по двама се точеше пред входа, по-късно мина покрай паркинга и се изкачи на горната улица, от там продължи към следващата. Това ако беше тук, всички щяхме да сме в конфигурация „ветрило” и да раздаваме лакти на съседите, нито паркинг щеше да има, нито опашка. Съвсем по български и съвсем непреднамерено ние си спретнахме кръгче, а от Ланчата се носеше Anathema, примесена с турски радиа. В това време Жени отиде да вземе поръчаните ни онлайн билети.



Още малко чакане и бяхме в залата, до последно мислехме, че концертът ще е на открито, а то се оказа в едно задушно хале…

Същото от гледна точка на Петя…

Разказът на Боби…


Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *