Разни рилски езера (3-4 юли)


Рилски, ама не седем… да си кажа, щото като се каже „рилски езера“ всеки се сеща за Седемте езера, пък из Рила езера бол (около 200). Става дума за Рибни езера и за най-голямото високопланинско ледниково езеро, не само в Рила, ами на Балканите – Смрадливото.

Последният изпит на половинката беше на 2 юли, още преди това бяхме решили да отпразнуваме края на сесията му с ходене до Рибни езера. За една бройка да се провали, защото се оказа, че 120 човека от ТУ имат същите намерения. Аз обаче съм достатъчно инатлива за да се обадя на хижаря и да му заявя, че ние отиваме, пък ако ще не 120, ами 200 да се качат. От хижа не връщат, дето се вика, но по-добре да си заявиш намеренията предварително.


И така в събота, 3 юли, някак стигнахме до автогара Овча купел и успяхме да се класираме за автобуса. В последния момент аз уж пазарувах, но както се оказа – нито храна имахме достатъчно, нито пък пари… Все пак се качихме в автобуса за Рилския манастир (тръгва в 10,20, пристига някъде след 13, струва 10лв.), вътре бяхме като общото събрание на ООН – японци, белгиец, датчани, германец, французин, куп сърдити лели с торби и наши милости. В гр. Рила поседяхме половин час и се поразговорихме с чужбинците, малко по-късно се изсипахме пред манастира, ако някой мисли да ходи с кола натам – нека знае, че паркингът струва 4лв.


Решихме да минем през музея, не че сме най-настървените „ловци на печати“, ама като така и така сме там. Тук нещата леко се скофтиха. Съвсем схематично:

Печат се дава на излизане от музея (уж). В това лошо няма, но обектът е „Рилски манастир“, а не „Църковно-исторически музей в Рилския манастир“. Както и да е, цени: учащи – 1лв, възрастни – 8лв. Лелята на входа е много дръпната, решава кръстословици и не дава да се оставят раниците във фоайето при нея (за разлика от Карлово, Калофер и още знайни и незнайни музеи из родината), а отвън. Е как пък ще си оставя раницата ей-така. Влизахме да разглеждаме на смени. Докато половинката беше вътре, а аз пазех багажа, се появи семейство с малко дете, което искаше печат. Казаха му схемата с разглеждането, баща му видя колосалната сума от 8лв за възрастни, даде 1лв за хлапето, лелята би печата и си тръгнаха… така лиии – не бил зора да се види музея, ами билет да си купиш… чудничко. Абсолютно подкрепям, че ако си дошъл за единия печат – трябва да видиш и съответния музей, че 1лв е нищожна сума и че за тези неща трябва да се плаща повече, подразни ме отношението на търгаши.

Е, гледах да не си развалям настроениeто от началото и преглътнах неприятното впечатление, скоро едва ли ще попадна пак в тоя музей.


Награбихме багажите и тръгнахме по напечения асфалт към Кирилова поляна, обед, жега, асфалт… на една от чешмите засякохме чичко датчанин с каравана, който ни спести последните няколко километра и ни качи до Кирилова поляна. Там хванахме безкрайния чакъл за Тиха рила. Оооо, наистина е безкраен, безкраен и болезнен. На кантона вече бяхме с подбити подметки.

Кантон Тиха Рила и Йосифица


От там хванахме най-накрая пътечката към хижата и скоро вече гледахме как облаци се спускат в циркуса, молейки се да не ни вали в последните 15 минути. Размина се, времето беше чудно, въпреки опитите на синоптици разни да ни убедят, че и този уикенд ще има апокалипсис по планините.



 



Голямата група вече беше акостирала в хижата, нас ни настаниха в страничната постройка (не бунгалата, а един друг коптор), беше зле, но поне имаше легла, бяхме се настроили за спане в столовата. Хапнахме на брега на Горното езеро, гледахме мача и легнахме… за втори пореден уикенд не можах да спя заради някакви животни. Конете нямаха звънци, но пък зад прозореца имаше гнездо на пилци-терористи. Първо ги взехме за плъхове, така цвърчаха. Цяла нощ…


На сутринта тръгнахме малко след голямата група, маршрутът ни съвпадаше. Оказа се, че пътечката от Рибни до Смрадливото е много приятна и готина. Минава покрай редичка малки гьолчета, цветленца, после вие из клека и без да се усетиш излиза до езерото. Пътем има гледка към Мальовишкия дял и Водния чал. Прекрасност!


Това насреща (ридът Маринковица) го качвахме миналото лято, на път за Кобилино бранище и Мальовица


Мальовишкият дял


Смрадливото езеро



На Смрадливото настигнахме групата и след тях тръгнахме към Тиха рила… ГРУБА ГРЕШКА! Много груба. Вместо да хванем по нормалната пътека ние се запровирахме по техните следи – право надолу из клека. Такъв брутален клекинг не бях преживявала, пътека някога беше имало там, ама вече беше клечасала ужасно. Коляното ми по едно време ме изостави, шалтето се накъса от ботаническото изчадие… гадост… А ни чакаха още двайсетина километра чакъл. На Кирилова поляна стъпалата ни вече бяха извън строя. Голямата група се групираха по автобусите, половинката поговори с един негов преподавател, но не се знаеше дали ще има място за нас… тръгнахме бавно по преките пътеки към Манастира. Едвам долазихме на 500м от него и ни настигна едно от бусчетата на групата. Луд късмет – имаше две места.

В София обаче късметът ми приключи… някъде ми е паднало канчето, моето си канче, онова с карабинера, подарък ми беше. Все още мисля, че може да е вкъщи, сигурно щях да забележа, ако съм се прибрала без него, усетих липсата 3-4 дена по-късно…

Сега си търся канче и пак стягам раницата…


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *