Родопи 2010 – 1 част, Триград


01.08. Три дена път с камили. Триград и Дяволското гърло.

След рилското скитане миналото лято бях обещала на половинката, че тази година няма да го водя по някакви камънаци и стръмнини, ами ще прекараме 5 дена в Родопите, като освен това ще отидем и на море. Второто си беше голям компромис от моя страна, макар че Кара дере ми хареса и то много. За да има все пак някакво равновесие, аз така скалъпих маршрута, че да финишираме във Велинград, откъдето да хванем теснолинейката за Добринище и газ към Пирин.

В крайна сметка се получи това:

Триград – Ягодина – Борино – х. Орфей – яз. Широка поляна – яз. Голям Беглик – Батак – Велинград.

В първоначалния план влизаше слизане във Велинград през Голяма Сюткя и спане някъде там на самата Сюткя, но след умуване и предупреждения „Има мечки, не спете по горите“, решихме да слизаме към Батак. С евентуално преспиване около изоставената х. Техеран.

Та два дни след като се върнахме от морето, на 1 август хванахме влака за Пловдив и започнахме голямото пътуване към Триград. В Пловдив се повъртяхме доволно докато намерим газ за котлона и нож, в крайна сметка се навряхме в маршрутката за Борино и отпрашихме. След няколкото милиарда завои и новостроящ се язовир (Цанков камък) стигнахме в Девин. Бяхме едни от последните минали по тоя път, два дни по-късно е започнало пълненето на язовира и пътят Михалково-Девин остана в историята.

В Девин имаше 40 минути престой, 40 минути в които не успяхме да ядем шкембе, а аз се убедих, че в неделя наистина няма автобус за Триград. След още мъничко лашкане във възрастното возилце най-накрая се намерихме след Тешел, на разклона за Триград. Асфалтът беше мокър, току-що беше валяло, а нас само леко ни пръсна в Девин. Нарамихме дисагите и тръгнахме по мокрото шосе към Триград покрай туристическа спалня Тешел, която има прилично лъскав хижо-хотелски вид. По-късно и х. Триградски скали ни направи същото впечатление.

Минахме има-няма 500-600 метра и една кола сама ни спря. Местния горски ни качи и ни остави близо до мегдана в Триград. Жалко, че най-готината част от ждрелото я видяхме само през колата. Ами сега накъде – дай да видим мегдана. Видяхме го, една леля ни упъти, че за палатки било добре чак на конната база. Чичкото обаче беше казал, че над хижата можело. Нарамихме пак багажа и слезнахме до Дяволското гърло. Бяхме изпуснали последната група, но все пак ни пуснаха да разгледаме.

Е, не е каквото може да се очаква от една пещера. Няма сталактити, сталагмити и подобни екстри, но шумът на подводния водопад и мащабът на залата са достатъчно впечатляващи. Даже повече, особено като знаеш че погълне ли те това – няма измъкване.

След пещерата пак хванахме нагоре към селото да търсим място за лагера, оглеждахме, обикаляхме, огледахме и около хижата – нищо. Въртяхме се като изпаднали германци там. Най-накрая ни светнаха къде е най-готиното място, като за да стигнем до него трябваше да се върнем обратно почти до пещерата. Оставих раниците и половинката в една уличка и отидох за хляб, после дружно се върнахме обратно (за поне пети път) и над отбивката за Харамийската пещера намерихме мястото – с чешма, тоалетна, навес, огнище, камина, пейки и перфектна гледка към ждрелото.

Освен нас имаше още една палатка, собственикът й обаче не беше там. Хапнахме малко полуготови спагети (тоя път отказах да нося всякакви консерви и влачех спагети, супи и котлонче), позяпахме насам-натам, половинката заспа, а аз полегнах да чета пътеводителя на Пирин и да зяпам из картите. Малко ми беше тегавко, сами там, поне съседа да си беше дошъл. Беше ми ясно, че нито мечка, нито някакво друго животно ще се заблуди да излезе почти на шосето, но все пак наврях спрея на удобно място. Къде ти, ако дойде някой глиган, ще го преследвам да го пръскам… ама за морална подкрепа.

Към 23,30 съседът се върна с гръм и трясък. Навря се в предверието на палатката си и проведе дълбокомислен разговор със себе си или с някой нещастен негов другар по телефона. Най-съдържателното беше „Копелееее, напил съм се като свиня и сега си влизам в палатката“. Чак излезнах да изпуша една цигара отвън, да го видя добре ли е човека. На следващата сутрин изглеждаше доста окаяно, хвана на някъде докато ние закусвахме още. Ние пък вдигнахме гълъбите към Ягодина..


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *