Родопи 2010 – 2 част, Ягодина, Борино, х. Орфей


02.08.2010

Събудихме се в маранята, която Триградска река произвеждаше, потъвайки в Дяволското гърло. Събрахме багажа, закусихме и тръгнахме към Ягодина. В началото пътечката тръгва стръмно, докато изкачи скалите от едната страна на ждрелото, после е пей сърце из гори и полянки. Навсякъде са накичени лъскави нови маркировки, които когато не ти трябват са на десетина метра една от друга, а когато ти трябват са забити през четири бора на пети.

Само с едно объркване успяхме да се доберем до с. Ягодина в най-голямата жега. В Ягодина обаче не открихме нищо друго, освен хоремага на центъра. Изядохме по един страхотен смилянски боб с по една студена биричка. В резултат страшно ни се доспа, но се насилихме да тръгнем към пещерата. Чудех се за наблюдателната площадка „Орлово око“, но в тая жега и с тия тежки раници щеше да е самоубийствено. Дори не го предложих на половинката.

На Ягодинската пещера ни посрещна строеж, гмеж, джипове и „туристи“ тръгнали по джапанки в пещерата. Влезнахме и ние. Екскурзоводът учтиво помоли да не се снима вътре, от цялата група, поне трийсетина човека комай бях единствената с фотоапарат, която не направи нито една снимка. Самият екскурзовод изглеждаше страшно отегчен да говори едно и също по цял ден. На моменти все пак беше разговорлив, но по теми различни от Ягодинската пещера – възмути се от енергото и обсъдихме с него и половинката вандалщината по пещери и планини.

Иначе самата пещера е красива, няма спор. В нея се наблюдават две от пещерните явления, които са редки по целия свят – Леопардова кожа (получава се в следствие на конденза, ние очаквахме до края на седмицата да се сдобием с такава и в палатката) и пещерни бисери, които дефакто са най-обикновен котлен камък и бързичко се разпадат изнесени навън, което не пречи на разни типове да си чопват по някой.

Излезнахме от пещерата, нарамихме отново дисагите и тръгнахме по шосето отново към разклона при ВЕЦ Тешел. Според моите проучвания трябваше да има по-пряка пътека за Борино, може би някъде около Дяволския мост, само дето никой не беше чувал за нея. Примирихме се, че ще трамбоваме по асфалта. Тук за първи и последен път видяхме други идиоти с раници – цяла група от 16тина човека, които впоследствие разбрахме, че са били от Враца и Козлодуй.

Малко преди да навлезем в най-тясната част на Буйновското ждрело, вече бяхме съвсем взели-дали от жегата. Не видяхме и това ждрело от близо, но пък извадихме късмет със стопа. Стигнахме отново на разклона и хванахме поредния асфалт към с. Борино. В Борино имахме бойна задача – да намерим банкомат, иначе щяхме да хванем направо за х.Орфей. Беше си загубена кауза, но знае ли човек, все пак е общински център. Гледайки колко е часа прецених, че ще повървим има-няма половин час и ще стопираме автобуса от Пловдив, след като няколко коли ни подминаха автобусчето наистина мина и наистина спря.

Борино! Имаше банкомат, и шкебме имаше, жегата обаче беше станала още по-зла. Когато тръгнахме към х. Орфей едвам се влачех и ми се виеше свят. Раницата искаше да ми прекърши гръбнака (съвсем приятелски съвет – не носете препълнена раница Вихрен 40, абе въобще не носете такава раница, близо 3 години си мъчех гръбчето и раменете с това изтезание). Бавно и мъчително стигнахме до Орфей, като по пътя изнудих половинката да сменим поне за малко раниците, неговият по-голям и по-тежък Loap ми е милиони пъти по-удобен.

х. Орфей

На хижата опънахме къщата, поразговорихме се с хижарката и част от другите гости, почерпиха ни пловдивска ракийка и бира. Даже имаше работеща баня, истинска! Слава на бога на хижарските бани! След като легнахме два коня се завъртяха около палатката, поне тоя път не дрънчаха (справка – ходенето ни до Ботев и конете на х. Рай), но затова пък единият явно имаше стомашни проблеми, защото се спука да пърди до главите ни. Обаче като си къпан в планината това ти е най-малкия проблем, мисля че тази нощ успях да се наспя.


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *