Родопи 2010 – 3 част, Широка Поляна


03.08.2010

Утро на х. Орфей, бързо кафенце, хижарката ни нарисува карта даже – как най-пряко да минем до Широка поляна. По „картата“ имаше предимно чешми, поляни, беседки и партизански паметник. Включваше също нов и стар път, няколко отбивки за Кемеровия мост и предупреждението, че синята маркировка за м.Лесичево била грешна. Аз пък като гледах по картата ми се струваше, че си е съвсем наред маркировката, просто не беше сложена по най-прекия път за въпросното Лесичево. Както и да е, това не ни интересуваше. Маркировка по нашия път нямаше, имаше за Кемеров мост, но това ни удължаваше и без друго дългия преход. Според хижарката на Орфей по пътя било 26 километра, оказа се към 16-17 в крайна сметка, но рано сутринта не знаехме още.

Тръгнахме по посочените преки пътеки и в началото си вървяхме точно според указанията. На картата ми имаше даже червена маркировка, която всъщност не съществуваше поне от двайсетина години. С малко чудене и повечко късмет успяхме да хванем накъдето трябва и заскитахме из разни мечешки гори. Бяха ни казали да внимаваме и да викаме, не се знаело къде скита баба меца тия дни. С нея срещи нямахме, но освен това не виждахме и един от най-важните ориентири – партизанския паметник. Вече бяхме минали няколко чешми, полянки, беседки, ама паметник – йок. Половинката беше сигурен, че сме на грешен път, нямаше кьорав човек да питаме, маркировката беше потънала в някаква гора. Аз обаче бях твърдо убедена, че сме точно там, където трябва. Маркировката си беше тръгнала към Кемеровия мост, ние вървяхме по оная уж сбърканата за Лесичево, но дори негодната карта на Картография беше съгласна, че пътят е същия. Почти се бяхме хванали за гушите, когато излезнахме при въпросния паметник и поредната отбивка за Кемеров мост. Беше само на километър, но знаехме, че ни чака още много път и се отказахме от него.

Обядвахме на тамошната чешма (поне жадни не останахме в тая жега, чешми имаше бол) и тръгнахме отново по пътя. Предполагах, че някъде сме изпуснали пряката пътека и сме пообиколили доста, но какво да се прави. Вървяхме ли вървяхме, тук-таме се мяркаше древната маркировка, на някакви места имаше ръждясали табели за х.Орфей. Ако не друго, поне знаехме, че рано или късно ще стигнем някъде. На едно място даже имаше още по-безумната табела на международен маршрут, Е-8 вероятно, който идея си нямам къде точно минава из Родопите.

Ние вървяхме, вървяхме, поспирахме по чешмите и пак вървяхме, вървяхме. Нито следа от цивилизация. Чакъл и толкоз!  По едно време започнаха да се появяват разни неща – една изоставена сграда, някой и друг фургон на дървари, дървари някъде по-далечко. Най-накрая минаха някакви с мотори и ATV-та, та чак им се израдвахме. Наближавайки цивилизацията чешмите бяха пресъхнали, а нашата бутилка свършваше, но за това в момента не мислехме много. Подбивахме си подметките по чакъла, а гледката не се сменяше грам. Път, завой, гора, завой, гора, завой… Когато най-накрая пресякохме реката и излезнахме на яз. Дженевра бяхме най-щастливите хора на света, а аз гордо натяквах „Казах ли ти, че сме на прав път, а,а?

яз. Дженевра


Подкрепихме се с бисквитки и горски ягоди и тръгнахме по последната отсечка към Широка поляна. Когато стигнахме там гърбът ми се предаде и се тръшнах смазана насред пътя. Изтормозеното ми мъжле едвам ме накара да стана и да походя още малко. В резултат щях да го удуша, защото избра за палатката мястото с най-кофти гледка от целия язовир.


Мислех да ходя да търся чешма или поне да се поразходя да снимам залеза, но стигнах само до един чичо рибар, който уж ни упъти за прехода следващия ден, че и нарисува карта в прахта. Когато погледнах моята карта видях, че неговият път извежда на Малкия Беглик и не ни помага много. Ако се вярваше на тая карта (която е издадена през 2008, но вероятно е обновявана за последно през ’85) същия червен път, който всъщност не съществуваше щеше да ни изведе доста пряко на Големия Беглик. Даже на дървото зад палатката си седеше въпросната маркировка. Надявах се да продължи да я има и по-натам…

Вечеряхме консерви, нямахме вода за чай или спагети, гадост…


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *