Понеже никога не се бях качвала на Черни връх откъм Кладница, бях твърдо решена да го направя. При това точно на 22 септември. Естествено плановете съществуват само и само за да се провалят. Наложи се да отпраша за Враца предишната вечер и опцията да стана в 5 и да съм навреме за срещата не ми отърваше много. Станах към 7, очевидно нямаше как да съм пред Министерство на земеделието след час и половина, та се помотах и хванах първия възможен рейс след закуската и кафето. Това, че се бавех с час-два хич не ме бъркаше. Решила съм го, точка!
Вместо в 9 тръгнах към Кладница в 11. В 12 без малко поех по пътеката. Моята дружинка се движеше на около час и половина пред мен, която дистанция прилично се стопяваше.
Пътечката ми беше непозната, нямаше я на моята карта, но пък беше добре маркирана, та нямах никакви грижи. Освен една – мислех, че ще мине покрай х. Селимица, а тя явно нямаше такива намерения. Лоша работа, имах половин шишенце кола от 500мл и около половин литър вода. При нормални условия щяха да са ми предостатъчно, ама беше такава жега, че пийвах честичко. Е, и табелите “Тук беше мечката” ми въздействаха малко стресово, но тия участъци просто ги изприпквах набърже. Да не говорим за “вдън гори тилилейски”, където попаднах по едно време. Хора по пътеката почти нямаше.
Тилилейската гора (или Мраколес)
Всъщност за вода закъсах чак над горите, когато налазих боровинки и къпини. Добре, че се спрях навреме. Издирвах и един кладенец, който беше безкрайно обрасъл. Малко по-нагоре все пак се намери вода и реших проблема.
Рила
Излизайки на билото до вр. Селимица настигнах дружинката. Изприпкахме набърже до върха, хапване, снимки и газ към Железница. Не ни се замръкваше, а пък аз бях без щеки (къде ще ги влача по Враца) и сериозно се притеснявах за слизането. Оказа се, че не е имало защо. Колената удържаха, наболваха съвсем леко и почти изтичах от Академик надолу.
Бира с дробчета в селския хоремаг, невъзможно прибиране с 3-4 транспорта и вкъщи. Имам само една молба:
Веднага да връщате 98 на Хладилника!