8 Октомври, точно месец след предишното ходене до Солун, отново сме във влака. Този път няма стачки и още с качването се нареждаме в конфигурация удобна за логаритмуване или за тетрис с крайници, както дойде. В купето ни обаче има много комуникативна лелка – гъркиня, която не знае английски и чете от едно книжле почти на глас. През няколко купета някой пее. Масовото спане пропада и прекарваме пътя в приказки за “нашият” и “вашият” концерт. Този път сме две дружини, четирима за Shadow Gallery и още три за New Model Army.
След скоростно зареждане с ром от Благоевград, кацаме в Солун и тръгваме да си търсим клубовете, няма да сме в познатия ни Principal Club, а на някакви други места, за щастие разположени доста по-централно.
После се отправяме към Бялата кула, но отново не успяваме да се влезем, първо – има още 15 минути за посещения само и второ – за студенти е безплатно, но за простосмъртни – 3 евро. Решаваме, че 6 кинта за 15 минути търчане из кулата не си струват, оставяме я за някой следващ път.
По пътя Боби се счупва да се хили, защото обувките ми отново показват признаци на разпад. Честно – шашкам се, няма начин да изкарам втори концерт по джапанки, а и е доста по-студено, по дяволите. За незапознатите – предишното ходене в Солун беше ознаменувано от бруталното късане на обувките ми и наложителното закупуване на “евакуационни” джапанки.
След провала на Бялата кула аз повеждам цялата сган към крепостта, повечето проявяват симптоми на класически мързел, но аз упорито търча напред по стръмните улички. По трасето Боби изкупува всичката налична Сангрия от няколко Карфур-а. Най-накрая стигаме до по-високо място и усилията са възнаградени – чудесна гледка към залива и града. Това влива сили (а може би сангрията ги влива) и продължаваме да драпаме по последните улички и стълбички.
Гледката от крепостта определено си заслужава ходенето. Въртим се там, снимаме, въртим и рома вече. Скоро слънцето се скрива и тръгваме надолу. По-нагоре има още една крепост, но си я оставяме за следващия път.
Скоро се разделяме с мацките отиващи на New Model Army и акостираме пред клуб 8th Ball, купуваме си билети и организираме катунче пред сцената. Бирата и тук е 5Евро, което ни кара да съжаляваме, че не сме си направили бълвоч от ром и кола отвън – никой не ни провери за нищо.
Излизат някакви подгряващи, които по общо мнение не струват. Малко след това на сцената се появяват Shadow Gallery… ей така, без специални ефекти, без нищо. Просто излезнаха и започнаха да свирят. Shadow Gallery са група с над 20 годишна история, но в концертен план са съвсем младоци, това беше първото им турне. Предполагам, че и наличието на нов вокалист (Майк Бейкър почина преди 2 години) е повлияло на решението да свирят на живо.
Концертът минава като сън, за мен кулминацията са Deeper than Life и Crystalline Dream от любимият ми Carved in Stone. Още на първата изгубвам гласа си, а с началото на втората ми омекват колената и усещам, че пищя. Изведнъж разбирам как така разни девойчета припадат по концерти на бой бандите. На път съм да се строполя в краката на Брайън. Това не би било нещо кой знае какво, понеже вече няколко пъти ме е настъпил и постоянно имам чувството, че ще ме прасне в лицето с грамадните си кубинки. Разстояние между сцената и публиката не съществува и ние се оказваме буквално в краката им.
След концерта има meet&greet, но ние решаваме да не ходим, понеже сме смотани. Така изпускаме шанса да убием няколко часа и да се видим с тях. Вместо това кибичим на студения вятър пред гарата, а после се евакуираме в някакво кафе наблизо.
На връщане спим като пънове, някои де, аз не успявам.