Мусала 2011 – най-прекрасната (29-30.01)


Събота някъде към 6am, изгълтах набърже едно кафе, направих два сандвича и хукнах към метрото. Паник режима беше задействан още предишната вечер и нервно потропвах на перона, докато Илия закъсняваше. Петнайсетина минути по-късно бяхме вече на Васил Левски и зачакахме колата. Даже се обадих на Рус Пеш да видя дали случайно не е успял пак да се успи. По чудо не беше. Събрахме се цялата глутница (20 парчета, не е истина) и отпрашихме към Боровец. Там се позамотахме, докато се реши кой къде ще паркира и кой ще ходи с лифт. В крайна сметка с Рус Пеш и Илия се оказахме доста прецакани, щото другите се качиха нагоре с колите, пък ние трябваше да трамбоваме по асфалта. В един момент захапахме пътеката и започнахме да се ядосваме – мъглата в Боровец отстъпи на едно ясно, ярко и топло слънце… Как да не ни хване яд, че сме тръгнали по досадната Мусаленска пътека, вместо да се качим с лифта и да минем по траверса през Алеко… Счупихме се от мрънкане и се примирихме.

По едно време Пеш се изпари, но пък ни настигнаха Сами, Ангел, Жоро и две шейни. Там някъде аз загубих мощност (някаква настинка се мъчеше да ме пребори през седмицата) и се наложи Илия да понесе част от багажа ми – снегоходките тоест. Само се надявах наистина да ми потрябват. Е потрябваха ми след Маркуджиците, само че тогава той беше дръпнал напред, а аз газех към хижа Мусала и се псувах. Криво-ляво стигнах до там, починахме малко, хапнахме по сандвич, сложих снегоходките и запълзяхме към втория „чекпойнт“ – Леденото.

Е, аз запълзях, някои киборги отхвърчаха. Та си снегоходех бавно и спокойно, виеше ми е свят малко, спирах да снимам честичко. Кеф голям. Едно слънце, едно топло, никакъв вятър… перфектното време, ама перфектно! Снегът не беше много, но оборудването все пак помагаше. Насред пътеката в улея над хижата имаше един разчепатен, гаден, непокрит клек… неговата кожа. Видях следите от снегоходките на Ради и реших, че също ще го прегазя с тях. Коляното ми още ме мрази за тая глупост. Издрапах през ботаническото изчадие, но си нахаках и без друго дефектната става в някаква скала.

После до Леденото мина без произшествия. Беше толкова топло и приятно за ходене. Всъщност е било под нулата (на Жоро водата беше станала хрупкава), но се усещаше като 15 градуса поне. А гледките… гледките бяха един път. Толкова време си мечтая за хубави гледки от и около Мусала… най-накрая се сбъдна. Сега остава да разбия някак и Ботев-ското проклятие.

На Леденото първите пет пешеходци се събрахме с почти всички „лифтаджии“ (двама от тях все пак бяха минали по траверса и вече мръхтяха на върха). Тук стана най-големия прецак за мен. Когато стигнах, Илия тръгваше, а само той и Ангел бяха в състояние да ми вържат котките. Пратих го нагоре с идеята да се възползвам от услугите на другия. Докато си взема едно чайченце (винаги пия чай на Леденото – страшен е) се оказа, че и Ангел е тръгнал. Ми сега… Сами направи някакви моряшки възли и в резултат всяка котка си имаше собствено мнение и се вееха във всички посоки, докато аз жално драпах по въжето. Ах… в главата ми се въртяха всякакви черни мисли, като започнем с това, че изобщо позволих на Илия да ме убеди да си взема такива точно котки, продължим с това, че си взех чай, вместо да ми сложат котките и да припкам нагоре и стигнем до генералната глупост да повлека снегоходките към върха, вместо да ги оставя на заслона. Та с такива мисли успях да си халосам коляното отново в някакви камънаци. Тук вече си представях как нахлувам в станцията и ги правя ония двамата на две стотинки, не че бяха виновни, но трябваше да си го изкарам на някого.

Преди последния зъл баир със Сами седнахме насред пътеката и успяхме да стегнем правилно котараците… ааааааа… можело значи. Спрях да се псувам и тръгнах вече като бял човек нагоре, по едно време мернах Илия да ни чака в края на въжето, е на него вече нямаше как да му се цупя, още не съм измислила обаче какво да причиня на Ангел.

Мусала… залез.. без думи…

Вече вечеряхме, когато втората и по-солидна групичка пешаци започнаха да пристигат. Беше им се наложило да качват въжето на челници, добре че времето не беше като миналата зима, а Сами се върна да ги посрещне.

Вечерта имахме два-трима рожденика, торта-зелка. Пеш беше качил собственогръбно 5-6 литра вода, която обаче доста бързо свърши и се наложи да топим сняг. Последното се проточи, съпроводено от хор „Мусаленски гарги и Жоро“, до 4 сутринта. Естествено в 7 ме мързеше да ставам за изгрева, само изръмжах нещо на Донев, като се опита да ме вдигне и заспах.

А преди тръгване… гледки, гледки… ГЛЕДКИ! Как не исках да тръгвам, можех поне още месец да остана там. Донев беше вкарал офертата да се спуснем до Заврачица и да се прибираме в понеделник, но нали някой трябва да крепи икономиката и се отказахме.

Хеви Мечо и традиционната шейна на Сами

 

Наложи се да се разбием на групички пак и слизахме на порции. Нашият шофьор бързаше да се прибира, даже с Донев тръгнаха към лифта, докато ние още се мъчехме да станем. Рус Пеш отново се беше изпарил и с Илия тръгнахме, щяхме да го чакаме някъде надолу. Тук отново допуснах грешката да му повярвам „Ае, що са ни котки, няма нужда“ … чудничко, такова слизане по задник не бях правила.



От Леденото вкарахме един комсомолски марш и се свалихме към Боровец, по едно време Пеш ни изпревари с возилото си – шейна-леген, направо можем да го пуснем в бобслея на следващата Олимпиада.

И после… свърши… а беше толкова страхотно. Времето, планината, хората…  прекрасно е когато можеш да споделиш преживяването, става по-истинско сякаш.


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *