Соколна – Мазалат (3-5 март 2011)


Иначе казано: „Сме нинджи!“

Кажи-речи цял месец без планина, вече се чудех дали и кога пак ще хвана гората. Четирите почивни дни обаче бяха точният момент да прекъснем сушата и да направим „басимамата и прехода”: Габарево – Соколна – Мазалат – Скобелево. Оставихме си един ден и за почивка, който аз оползотворих заминавайки направо от Централна гара за Сен Тропе, Романско.

Четвъртък (в моята глава – събота), трети март. Заекът ми, горкия, беше натоварен до пръсване, добре че не знам заешки, кой знае колко ме е псувала горката раница. Снегоходките стърчаха отстрани и нямах място за щеки. Беше неизбежно… насред бул. Сливница се сетих за тях и търчах с пълната раница обратно, рискувайки да изпусна глупавото 77 и да хващам такси.

Среща на Централна гара и влак за Карлово. Там установихме, че имаме цял час до влака за Габарево, хапнахме, пихме по бира и се натоварихме. След час някъде трамбовахме из една досадна и кална орехова гора към планината. Илия ме беше стреснал, че в началото пътеката била мноого стръмна, а после видиш ли – полегата. Глупости, беше много лесна даже, освен последния баир преди хижата, който е има-няма 200 метра, но ми взе здравето.


Не знам точно колко сме ходили, но за 2.30-3 часа се качихме. Понеже бяхме само четирима, никой не беше звънял за места, добре че извадихме късмет и имаше легла за нас. А иначе хижата беше почти пълна. Иху-аху вечерта и дойде денят на Дългата разходка.

Тръгнахме към 8.45. Времето уж трябваше да се оправя, предния ден се качихме в мъгла и лек сняг. На сутринта не валеше, но мъглата си беше още там. Задрапахме по баирчето над хижата и аз веднага взех да изоставам. Бях тръгнала направо със снегоходките и си ми вършеха добра работа, но нещо силици нямах много. Това продължи през голяма част от деня. Малко над горите стигнахме до едно скално ръбче, където пък сложихме котките. Можеше и без тях, но за всеки случай, пък и да оправдаем носенето на железарията. После излезнахме на билото, над мъглата и ситуацията стана УАУ! Нечовешки гледки, на север и юг – море от облаци до хоризонта! Тук съвсем изостанах, снимайки на поразия, а някъде около връх „не-му-помня-името” даже спрях да ям. Силиците се върнаха, но искам да споделя, че газене в сняг е трудно съчетаемо с ядене на ябълка. Там вече бях без снегоходки, опитах да ходя с тях, но въобще не се получаваше. Снегът беше отвратителен – не достатъчно твърда коричка и мек сняг отдолу. Като затънех със снегоходката се налагаше да хабя твърде много усилия да я измъкна изпод кората. Газех си след другите в тяхната пъртина.


Преди вр. Мазалат Ники хукна да търси някакво изворче, отбелязано на картата в GPS-a. Много необмислено бяхме тръгнали с твърде малко вода, имахме сума ти изкачвания и беше сравнително топло… много сме смотани! Той обаче доста се забави и Илия тръгна да го търси, а аз и Ангел продължихме. На едно южно склонче, оакано от коне и без сняг, спряхме да ги изчакаме. После тръгнахме по склона на Мазалат. След като го качихме (не самият връх, а реброто с маркировката) видяхме какво ни чака – Триглав! Леле-мале, все си мислехме, че „Ей тоя баир е предпоследния”, да ама не… с Ангел направо бяхме щастливи като разбрахме, че пътеката не минава през Голям Кадемлия, а само през две от трите глави. Обаче пък гледката към Кадемлиите и Ботев беше един път. Как да не си струва после трамбоването.


Издрапахме Пиргос и тръгнахме към Малък Кадемлия. Тук най-накрая попаднахме на твърд сняг, направо си беше за котки, но и без тях за нула време бяхме горе. Аз вече имах някакви сили (KitKat дава крила!) и не лазех чак толкова бавно. От Кадемлията гледките бяха още по-УАУ! Виждаха се даже и Вежен и Юмрука, надали глави от облаците. Повъртяхме се, поснимахме, окончателно решихме, че Големия Кадемлия ще ни чака да се върнем и тръгнахме да се спускаме.

Отврат беше, отврат, това слизане. Преди Росоватец псувах нечовешки. Въпросния Росоватец леко го подсякохме и поехме по едни следи от ски към Пеещите скали. Добре, че бяха те… отново се спуснахме в мъглата, а започна и да се здрачава, без тях щяхме да се оплетем доста, търсейки коловете. Близо до хижата вече видяхме и следи от хора, чак на глас им благодаряхме, че са се разходили до някъде. Тук ходенето стана по-лесно, но пък съвсем се стъмни. Подсякохме вр. Вълча глава, изгубихме следите на хората и останаха пак само скиорските и само едни следи от обувки. Тук аз тръгнах първа, следвайки ги, без да знам изобщо къде сме… 
по следите, по следите… все ще стигнем. Междувременно от дерето се раздаде вълчи вой, което съвсем сломи бойния дух. Очакваше се според мен – като съм тръгнала с Вълковски и Вълка да се мотам около Вълча глава… с Илия не се впечатлихме много, Вълка беше изостанал, а Вълковски все спираше да се ослушва. 

GPS-a постоянно стопяваше метрите до финала, но това не помагаше много. Най-накрая чухме генератора и voila х. Мазалат. След 11 часа и половина газене, лазене, жестоки гледки, чудно време… доволни и предоволни!

Само дето на хижата нямаше места… лудница беше! От тук-нататък поемам ангажимента винаги да звъня, даже и само двама – трима да сме! В крайна сметка ни настаниха в една стая за персонала, която обаче не се отопляваше. Хич не ни дремеше за което, в 23.30 се хоризонтирахме. Не можах да спя добре, но поне не ми беше студено (през повечето време). Иначе в хижата имаше няколко групи, сред най-голямата бяха и хората със следите, та лично им благодарихме за пъртинката. Е, те си мислеха, че са стигнали Росоватец, а и ние не им казахме, че са били доста далечко от него… Същата тази група имаха мерака да минат по нашия път на следващия ден. Доста по-лесно щеше да им е с пъртината, но пък и те бяха сума ти народ, повечкото в по-напреднала възраст. Щяха да се видят в чудо. Накрая се оказа, че са слезли в Скобелево и от там са отишли на Соколна. В една друга от групичките пък видях познати лица.

Сутринта на Мазалат

На следващия ден времето беше още по-хубаво, закусихме, поснимахме около хижата и тръгнахме към Скобелево. Аз постоянно давах зор да бързаме, а онзи смотания Илия все ме лъжеше как имало да ходим 5-6 часа до гара Павел баня и сме щели да изпуснем влака… Все пак вкарахме доста сериозно търчане до Скобелево и после по асфалта, в село Асен напазарувахме и бяхме повече от час по-рано на гарата. Щели сме били да го изпуснем, имали сме да ходим 20 километра асфалт – смотан! Успя да ме паникьоса достатъчно. Озаптих поривите да го подгоня с камъни, щото все пак трябваше да прибере щеките и снегоходките, а аз да хващам следващия влак.
В 22,30 вечерта бях на гара Роман.. след 3 дена ходене, 3 влака и сто часа път. А пък тоя уикенд в какво приключение се вкарахме… скоро и за него…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *