Паскал ли си, не си ли… (16-17 април 2011)


Суша, суша… пак ме стегна и май няма изглед скоро да се излее някой високопланински порой… От Вежен насам – една разходка до Паскал и толкоз! Не е живот това…

16 април, влакчето и на Пирдоп, там трябваше да ни чакат още хора с коли. По стара традиция до влака не се добрахме всички. Не помня какъв му беше случаят на Рус Пеш, но Илийката – Сорегаши се бил направил на сурикат предната вечер и увисна.

Ако се вгледа внимателно човек – може да види части от един Жоро

В Пирдоп успяхме да се наврем 10 парчета с раници и още багаж в едно Пежо Партнер + още 7 в Аудито на Ангел. В тая конфигурация се добрахме малко по-нагоре по пътя, подминахме закъсалият отново Ангел и се разтоварихме. Прогнозите за катаклизми хич не се изпълниха, та свалях дрехи насред пътя. После с Петя и Жоро поехме нагоре, някакви хора уж тръгнаха след нас, но по едно време се изпариха. Ние бавно, кротко, кално и мързеливо стигнахме до хижата за нула време.

Ако някой се интересува – качването до хижата е към 2,5 часа и е подходящо за всякакви мързели

Малко след нас пристигнаха още двама и на принципа „Bitte-Danke-Bitte-Danke..“ пренесохме провизиите, любезно качени почти горе от хижарската Нива.

Лека-полека народа взе да приижда, мръхтеж, час сън за някои, нарязахме салати-малати за вечерта и аз реших, че тая няма да я бъде – събудих Петя да ходим към върха. Всъщност тръгнахме доста повече народ, но масата стигна триста метра на изток от хижата и май там си остана. Двете с Петя се заехме да газим снега към вр. Паскал. Понеже сме много умни и зарязахме гетите в раниците, сега газенето беше солидно съпроводено с майни по снега, хвойната и въобще световната несправедливост.

Подминахме няколко баирченца и като виждах как коловете продължават към майната си ме обвхащаше титаничен мързел, а билото си беше още далече. Петя обаче беше обвзета от някакъв бесен ентусиазъм и не ми даде да си бия камшика надолу. Изпълзяхме на билото и опа – връх. Връх с кота, един Стилиян и шише ракия. По моите проучвания това трябваше да е вр. Косица (2000м), а следващият на изток – Паскал (2029), според половината драскачи в мрежата и хижарката на Паскал – това си беше самият той. Ние обаче решихме, че не е (както и се оказа) и вече тримата хукнахме по билото до следващия баир.

Връщането беше малко на бегом, че ни подпука суграшица (или иначе казано – сорегашица), запълзя мъгла и гледахме да се спасим бързо. Обратно на Косица дънките ми бяха замръзнали. Гений съм аз, гений – нека си седят в раницата панталона и гетите. Петя – и тя гений.

Вече на топло сменихме парцалките и се започна реденето на софрата, като върха на чревоугодничеството беше казан боб, сготвен лично от Пешката.

Обаче все още не бяхме всички… разни индивиди чакаха някакви други индивиди на гарата. След няколко неуспешни опита да ги ориентираме по телефона, решихме, че е по-удачно да ни чуят още от Пирдоп и сформирахме бърз хор на терасата. Така последните четирима си имаха и официална церемония по посрещането.

Вечерта продължи в честване на рожденици, преглед на пораженията от боба и сладки приказки до към 4 и нещо. В неделя се излюпих още в 8, след хиляда мъки да заспя отново се отказах и слезнах на раздумка с Маринка, майка й и хижарката. Чак към 10 и нещо народът започна да пълзи из хижата, а организацията по тръгването съвсем се оплеска. Кой дошъл с кола, кой ще се връща с влак, кой искал да ходи в Копривщица, кой щял до върха да се качи… пълен хаос. Накрая се обади и Сами с малкия Танк и каза, че щял да се качи до хижата. Беше пропуснал мероприятието заради изпит по зверозъби гущери.

Изпуснах дирите на половината, слезнах в Пирдоп и се намерих в Пежото. Бърза разходка из Копривщица, газ към София, метро и бам – вкъщи!

И от там като се е почнало – няма измъкване от дефилето, а за измъкване от Стара планина дори не смея да си помечтая вече…


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *