Open your heart, I’m coming home – Синаница (28-29 май)


Петък по обяд, направила съм си спретнато, но леко скъпичко планче за уикенда, та седнах да пресмятам как ще го впиша в изтънелия предзаплатен бюджет. Някъде между хаотичните мисли за по-евтина котешка храна и кренвирши мернах едно съобщенийце, пуснато няколко часа по-рано:
„Довечера тръгваме за Синаница, искаш ли?“ 
Шегувате ли се? Много ясно, че искам… Пирин, за Бога! Така много рязко плановете ми се промениха от речни на високопланински, само посоката беше същата – Кресна. Как изхвърчах от офиса, минах през Борисова, напазарувах, стегнах си раницата (както се оказа – не особено прилежно), нахраних Дебелия (горкото добиченце, сигурно много ме мрази вече, всеки уикенд е самичък, поне намаза от промяната в плана и се сдоби с качествено плюскане), яхнах пак метрото и се добрах до Г.М. Димитров, не ми е много ясно… търчах като в мъгла. Оказа се излишно – с Вальо изпихме по бира, докато шофьорът Дидо вземе че дойде. Към 20,30 все пак потеглихме и след преследване на смахнати зайци по пътя за Върбите се добрахме до х. Лагера.

Понятието „хижа“ е твърде пресилено за това нещо, по-подходящо би било „конюшня“ или „коптор“, обаче в 23ч нямахме претенции, а и за щастие не сме от придирчивите, пък и нощувката беше някакви си 5 кинта. Все пак си беше едно от най-мизерните места, на които съм попадала, старата хижа на Седемте езера е тризвезден хотел, сравнена с това. Хижарят се оказа един доволно пиян чичко, който все пак се постара да ни направи добро впечатление. Хвана да изпитва Дидо по някакви снимки и за награда му даде бира, мен и Вальо черпи с някаква манджа (нелоша), подари и 200 гр. ракия – да имаме за горе… като залягахме реши да ни сервира и десерт. Представляваше цяла чиния неописуема субстанция, с леки намеци за крем-карамел, а по думите на хижаря вътре имало още орехи и боровинково сладко. Според мен нещото беше изпълзяло от първичния бульон, не посмях да го снимам, гледаше ме и можеше да скочи и да изяде апарата.

Не успях да спя добре, на сутринта с малко мъки изпълзях, но след бързата закуска закрачих нагоре заедно с двете нинджи. Притеснявах се малко, че последното ми сериозно ходене беше през март и здраво съм изгубила тренинг, обаче се оказах нинджа и аз – доволен.

по едно време се мерна мраморното било

Идеята беше да минем през някаква пътека, която минавала по Разкола и Ленище. Била нелегално маркирана, маркировката заличена тук-там от парковата управа и много народ се губел по нея. В началото беше лесно – имаше маркировка, но след като прегазихме Разколската река я загубихме. Хванахме някакво брутално стръмно дере, което все пак ни изведе на билото. Няма такова качване – жега, задух, не ставаше за дишане, спирахме на всеки двайсетина метра и колкото и да зяпаше Дидо GPS-a, все си ни оставаха някакви още 200-300 метра по вертикала. 150 метра, още задух, 100, 50, 20… пролука между боровете…било! Излязохме на Ленище без да сме съвсем сигурни къде е проклетата пътека, пет минути по-късно шокът беше убийствен като видяхме маркировка на един камък. Значи все пак сме били където трябва, или поне приблизително.

От Ленище за нула време се спуснахме из клека (пътеката е добре очертана) до Долното Синанишко гьолче и още в 13ч се качихме на хижата. Хижар нямаше – идилия. Похапнахме, повъртяхме се на слънцето преди всичко да мъгляса и да завали, двамата другари после се тръшнаха да спят на смени, а аз си уплътнявах времето с четене на хартиите по стените на столовата и историята на ТД Трапезица. После времето се оправи, но да качваме върха ни примързя.

Все едно бяхме сами във вселената, точно това ми трябваше – почивка от масовките и малко пирински вятър да отвее бръмбарите от главата ми.

С известни усилия и много дим успяхме да запалим и печката, та температурата в столовата се вдигна от 8 на колосалните 11 градуса. После уважихме една ракийка, намерена в кухнята и пак по никое време легнахме.

неделя сутрин – върха и хижата от безименния рид насреща

Неделя – ден за езера. Превалихме рида срещу хижата, после следващия и влезнахме в Георгийския циркус. В него имаше останал доста сняг, неговата… както не бях газила сериозно от март, сега трябваше да си припомня бързо-бързо процедурата, а на всичко отгоре си бях забравила гетите в бързото опаковане на багажа. Попсувах малко, казах на коляното да се държи прилично, пуснах Cavalera Conspiracy и газ! Слънце, сняг, езера, милиарди минзухари, Исихия, Муратов стърчеше насреща – разкошотийка.

Синаница в мъгели
Муратов връх

След Георгийските дойде ред и на Влахинските езера, на превалчето между двата циркуса починахме малко, поядосвахме се на мъглата, която упорито криеше Вихрен и карстовото било и се започна едно слизане – право надолу в снега. Тук вече много псувах… коляното също не беше щастливо, другарчето му – и то. Най-накрая се добрах до Горното Влахинско езеро и успях да си изкарам снега от обувките.

Вихрен
Горното Влахинско, още заледено

А Влахинските езера сигурно са едно от най-любимите ми места в Пирин вече (не че съм щъкала много-много из него), телефонът като да усети настроението и докато прекосявахме циркуса звучеше Hey you.

м. Черната вода
Вихрен

Последва едно епично смъкване към Черната вода, което сигурно е най-прекрасното място за зяпане на Вихрен, стига Вихрен да благоволи да се покаже иззад мъглата. Тук вече и батерии нямах, та нищо не е документирано. Докато се свалим на пътя крачката ми бяха започнали да мрънкат, че обувките били твърди, а и стомахът нещо ръмжеше.На Пещерата с Дидо седнахме да ядем, а Вальо отпраши към Върбите. Както разбрахме впоследствие – прецакали сме се малко, другарчето имало близки срещи от третия вид. Докато ние плюскахме, той видял баба меца да щъка из гората.

по пътя на прибиране – карстовото било

Последните 6 километра по черния път, не искам и да ги описвам… така си подбих подметките, че още боли. Пихме по бира при Бай Георги на Върбите и отпрашихме обратно в Мордор. А той ни посрещна съвсем по мордорски с гръм, трясъци и пороен дъжд.


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *