Джендема и Едема (Рай и Ботев 4-5 юни, 2011)


Петък, 3 юни… цъфнах в офиса с няколко тона багаж… отново. Към края на работния ден вече се бях заредила на бензиностанцията отсреща да чакам Аудиото на Ангел да ме вземе. То дойде, даже се събрахме всички (Ачо, Петя, Жоро и Илия – Сорегаши, който много скоро щеше да стане на цели 20). Не чак толкова кратка спирка за пазаруване в Била и газ по подбалканската.

Че ще лазим по тъмно – беше ясно, че никой не знае как точно се стига с кола до Паниците – също. Принципно аз трябваше да знам, ама това важи само за светлата част от денонощието. В Калофер се видяхме с колата-на-бащата-на-Боби2 и с него (бащата) положихме доста усилия да опознаем вечерните Паници, докато излезем където трябва. Посрещна ни някакъв чалга купон, завещахме една двулитровка под колата, наметнахме по около стотина кила на гърбовете и GOTTA, GOTTA, GOTTA, GO!

Нощ… полянките по Параджика… телефонът ми е ужасно зле като такъв, но откъм музика е неподправен гений – подкара самичък една серия от Исихия и Ирфан на правилното място… Вървях първа и гасях челника ако нямаше по-сериозна опасност да се убия – звездите, планината, музиката примесена с нощните шумове… не исках да продължавам напред, не исках и да съмва. Исках да се просна в тревата и очите ми да останат в звездите. Обичам нощните преходи. Докато зареждахме вода на мечата чешма, Илия изведнъж каза „Хей, аз вече не съм тийнейджър!“. Имах известни желания да го хвърля в чешмата, но първо че нямаше да успея, второ че бяхме в една палатка и заподозрях евентуално отмъщение… ЧеРеДе!

На последното изкачване телефончо пак прояви неочакван интелект (някой ден сигурно ще ме убие докато спя) и вкара серия тежък джангър… така, всеки със собствената си тресня, издрапахме гората. А там горе… спряхме музики и челници и просто лежахме и зяпахме звездите, Рай беше на 10 минути, обаче нямаше значение… звезди и безвремие…

По същото време долу в хижата вече са били изтрещели, че ни няма. Всякакъв опит за комуникация по пътя се оказа невъзможен – когато те ни търсят, ние нямаме обхват, когато ние им звъним – същото. За капак едни нинджи-алпинисти се качили около 2 часа преди нас и казали, че няма никого по пътя. Нашите съвсем побелели от нерви тогава. Обаче и ние сме бахти киборгите, според часовете на снимките – 3.30-3,45ч, посред нощ, натоварени като катъри!

Събота сутрин.. много сутрин, от съседния Заек се чу „Абе, да нямаме плъх в палатката!?“ Не било плъх, а куче-бебе Гого (кръвожаден звяр, който се храни с палатки, шалтета и хорски ръце), но все пак сложи край на всякакви опити да спя, а бях спала само 3 часа. До мен Илия къртеше като пън. Изпълзях, пих кафе, закусих, народа започна да се разбужда, а аз започнах да давам зор да хващаме към върха. Напрягаше ме перспективата за звук и светлина по билото, иначе си имахме цял ден за губене. Извлякох почти насила рожденика от палатката, а после трябваше да го изчакаме да си оправи тоалета и да се натутка още малко – истинска дама! 

В крайна сметка нагоре тръгнахме само четирима, и то четирима от недоспалата нощна групичка – аз, Илия, Боби и Ачо. Още на първите 500-600 метра загубихме двайсетина минути, докато двамата от кръжока по фотография си нагласят обективите…

Нагоре по Тарзановата ситуацията беше „щрак, щрак, щрак, щрак…“, огласявана от време на време от Илиевият възглас „Кооооопеееелеееее!“  За сефте попадаше на такова място и се хващаше за главата (буквално) на всяка по-мащабна гледка. Завиждам му малко, тепърва има да открива толкова места.

the grass was greener…

КОООПЕЛЕЕЕЕЕЕЕ!

Под върха изпреварихме една по-солидна група лели, които тръгнаха близо час и половина преди нас от хижата. Не успях да разбия съвсем проклятието и пак нямаше гледка, но поне видях кулата, без да има опасност да се блъсна в нея заради мъгла. Решихме да не тормозим метеоролозите – и без друго пътникопотока беше твърде голям, куцо, кьораво и сакато щеше да им се изсипе в станцията. Направихме по някоя и друга снимка и подпалихме към заслона. Тук облаците наистина ме разочароваха – всичко на запад беше в мъгели, а исках да позяпам към Купенчето и да покажа на другарчетата къде с другия Илия се опитвахме да си строшим главите през зимата. Да, ама не…. и не само че не си бяха измили стъклата, ами на всичкото отгоре не работеше ескалатора, та трябваше пеш да слизаме до заслона, гнусна работа. И болезнена. С доволно количество псувни се смъкнахме, намачкахме оная смешната Венета и се засилихме към биричката и боба.

много смешна тая Венетка, бреее
на заслона, снимка на Илия

Много доволно 🙂 Цецо ни каза къде е отбивката за Рай, впоследствие аз зацепих, че зимата все пак съм минала някъде около нея. Заслизахме бавно надолу, а на Башмандра ни увиснаха ченетата – „Кооооопелеееее“, втори епизод. Няма такава гледка, няма! Никой не ме беше предупредил какви чудеса се откриват от там! Можех да си остана цял ден там…

Бааааахти гледката!

тук сто на сто живеят елфи!

Малко преди хижата вече започнахме да лазим по-бавно, уж разходка без раници, ама пак си подбихме крачката, Боби страдаше от глезен, Ангел имаше неприятности с гърба, а при мен се обади онова нещо, което си причиних преди близо три месеца под Купена. Илия не знам какво го е боляло, ама и той мрънкаше.

Върнахме се на Рай точно преди да започне да пристига съботната партида. Ливадата пред хижата започна рязко да отеснява, някои си опънаха палатките вдън гори тилилейски. Знаех, че ще има много народ, обаче това, което се случваше надмина въображението ми. Никога повече на Рай през уикенда, айде да не е никога, но ще избягвам доколкото мога.

зайчарник

Вечерта празнувахме рождени дни около огъня (и Ирмичка имаше празник), катерехме се по стълбичка за бране на ягоди и така се увлякохме последните оцелели, че пак стана три и половина.

Неделя… време за връщане в Мордор. Не ми стискаше да тръгна към Пръскалото с болки в коляното и се въртях около огъня и палатките цяла сутрин. Или поне докато сутринта бе суха. По едно време запръска, а после си бра лайката… то не валеше, течеше направо. Не ни остана нищо друго, освен да плющим бири и карти. Тъкмо започна да ме привлича идеята да не спре изобщо и да останем блокирани в Балкана още един ден, то взе че се усети и пусна Райчо да изгрее.

Слизането го взех почти тичайки, с бързи спринтчета от пейка на пейка, на всяка имаше по някой от нашите. Бързах да се сваля преди да започна да куцам. Така с почивките добре се получи, на Параджика даже си събух обущата и си метнах краката на масата, а пък да беше посмяло да заболи…

Разплох на Паниците, изпратихме хората с влака и две от колите тръгнахме да търсим кръчма. В Бааааахти ремаркето на Танка се друсаха двамата Мастър покемони – Илийката и Боби. Хапнахме при Резерваций в Карлово и си поехме към София.

Бааааахти ремаркето!

А слънцето залязваше насреща, точно между Вежен и Юмрука…

снимка – Илия

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *