Момина поляна, без Бенковски (10-12.06.2011)


I. Първопроходници

Момина Поляна – Бенковски… времето се скапа зловещо, дали да тръгваме, дали да не тръгваме… ясно беше, че ще сме само трима – аз, Жоро Гилъна и Цецо от Ловеч, ама и трима са дружина все пак, а и аз трябваше да пробвам нова раница на по-дълго ходене. Имаше и голяма вероятност на Бенковски да се качи една щура компания от още ловчанлии. В четвъртък оплескаха достатъчно прогнозите, че да ни подлъжат да тръгнем. В петък сутринта с Жоро се намирахме във влака за Антон.

Според сведенията, които имах – пътеката се била виждала и се минавало покрай разни постройки, а после по левия бряг на реката… реки имаше поне 5. Пътека – не се виждаше! Питахме няколко местни, половината не знаеха, другата половина (хипофизно джудже кравар и ресторантьор) ни показаха един и същи път „през борчЕтата и там вдясно… ще излезете на коловете“. Знам, че на местните много-много не трябва да се вярва, но сега двама независимо един от друг, потвърдиха версията. По това време се чух с Цецо, който обяви, че автобусът му не пътувал и щял да закъснее, той идваше от север и срещата ни беше на Момина поляна.

С Жоро хванахме през борчЕтата – пътека за милиони, даже се появи някаква криминална маркировка (само белите ленти, без цветна – или изтрита, или никога не поставяна). Всичко беше прекрасно, докато и тая маркировка не изчезна, а ние си продължавахме в гората. По едно време и нашата пътека доби завидно джунглест вид, но.. карай, знам къде е билото, знам и коловете къде са… проправяхме си пътя през лески, шипки и къпинаци, докато не излезнахме на някакво огнище в средата на нищото… огледах цялата полянка – друга пътека нямаше! По нашата не изглеждаше някой да е минал скоро, докато огнището пък имаше вид на експлоатирано неотдавна… мистерия… Започна да пръска и през скали, гори и храсти, следвайки нещо като пътека (я човешка, я животинска…), успяхме да се доберем до близкото дере, където Жоро геройски нагази във водата. След него трябваше вече да сме на открито. Обаче пръскането си стана валеж и се позабавихме в гората. Спря, Райко се показа, коловете също и с боен вик „Кольоооооо, Коленцеееееее!“ хукнахме към тях. Зелено, зелено… онова Балканското зелено…

II. Шизоиден LOST

Сиво, сиво… онова Балканското сиво. От север се хлъзват едни мъгли, позаобикалят ни отвсякъде и накрая ни притискат.

Кол… няма следващ… Жоре, стой тук и пази кола, отивам да видя къде е другия… Идвай Жоро, видях го! Странно.. изведнъж коловете тръгват твърде рязко на североизток и са толкова нагъсто, не може да сме натам, това трябва да е за Планински извори, няма какво да дирим там, няма за кога да обикаляме, ще ходим към Картала.
Обръщам се назад, виждам силуета на Жоро в мъглата, идва. Взирам се с надежда на северозапад и постоянно ми се привиждат колове, вятърът за секунди се усилва и раздухва облака, ето го – нашият кол. По него има и останки от лентова маркировка, супер…
Мамка му, къде сме тръгнали в тая шибана мъгла и кой малоумник е сложил коловете на такъв кретенски интервал?! Жоро, стой, отивам да търся следващия… Дееба и колците!
Стаменова, нали знаеш, добрият планинар не използва неприлични изрази и непристойни жестове…
Майната му на добрият планинар! Куха лейка такава, виж се къде попадна…. Жоре, насам! Я каква симпатична долчинка, цялата в жълтурчета, ето го и колчето отсреща! 
Прегазваме рекичката и заставаме до колеца, друг няма… няма го! Никъде… дори и като се вдигне малко мъглата – пак го няма! Ни нагоре към рида, нито на север… няма! Сещам се, че има на кого да се обадя, поглеждам телефона – няма обхват…
Патка с патка, що не го разпита предварително, а? Защо не го помоли да ти даде атласа на Централен Балкан? Гъска! Търси сега колове, като ти е толкова акъла!
И да търся, и да не търся – няма ги.. има пътечка до кола, върви към края на дерето.. освен по нея. 
 – Как мислиш Жоре, дали да не хванем пътеката?
 – Ми да я хващаме освен.
Тръгваме по пътечката, която започва да се изкачва към билото, но пък върви съмнително на изток. Дори и моите негодни карти са единодушни, че трябва да сме на запад… това е до време, пътечката изчезва след поредната рекичка… Пак вадя картите, билото е точно изток-запад, имам едно наум, че не са достатъчно точни и подробни.
 – Жоре, или се връщаме на онова деренце и търсим кол, или цепим на север да засечем Ком-Емине, пък там ще го мислим? Най-много да стигнем Планински извори и от там да слизаме към Момина поляна.
Жоро почти си няма идея за какво му говоря, но е съгласен с мен, че намирането на последния  кол и търсенето на следващия ще ни отнеме някакво време. Часът е малко след 16, но пък за сметка на това сме в средата на нищото, в някаква проклета мъгла. Решаваме, че ще вървим към билото. Вадя компаса и тръгваме на север. Обхват още няма, дебна едновременно телефон и компас…
Баси мамата, къде ми е севера? – компасът се върти като гламав, усещам че съм го сложила върху телефона… поглеждам – обхват, най-накрая! На петия опит се свързвам с Илия и изтърсвам горе-долу следното:
– Виж ся, в една мъгла съм, изгубихме колците, я провери къде сме! – впоследствие уточнявам, че държа север по компаса и се целя в билната пътека.
– Сега ще погледна атласа…
Единодушно решаваме, че сме между Планински извори и Картала, почти на билото. Илия ме стряска с новината, че билото там е една прекрасна ливада и е бая широко. Уточняваме къде точно не сме видели следващия кол, казва ми да вървим на запад… да бе, север-северозапад е моята посока. Ще трябва да го черпя някви бири, дори само заради моралната подкрепа, че действам правилно. Уговаряме се да му се обадя от хижата и прибирам телефона, хайде отново…
Север, северозапад, шибани хвойни, дееба и Кома, дееба и Еминето… скапано било… къде да те диря сега? Мълчи и плувай като ти е толкова акъла. Тъпа гъска! Баси кофти ситуацията, баси шибаната мъгла, баси вятъра, такава екстремия не е имало!
Не е имало ли? Я си спомни Орлово гнездо 2009 – зимната виелица по нощите… Ами бурята преди Карадере? Ами онзи вятър над Железница? Мъглата по Седемте езера, когато щеше да нагазиш в Близнака, без да го видиш? Улея под Кръстците? Газенето под Вежен?
Обикновено с мен има по някоя нинджа…
Винаги? 
Хммм… не, не винаги…
Сега ти си нинджата, заведи Жоро на хижата!
Жоро, по дяволите, аз имам навика да си причинявам някакви зловещи неща по планините, но той с какво го е заслужил!? Майната й на шибаната мъгла, ще стигнем! Север-северозапад… КОЛ! ВИЖДАМ ТЕ! КОЛЬОООО! КОЛЕНЦЕЕЕЕЕЕЕ!
Тичам… прегръщам го.. последния един час ми се струва като няколко дена… Продължаваме да търсим следващия кол до билото, но вече нещата са други. Изведнъж излизаме на билната пътека, където вятърът е брутално силен, северен и студен, не се задържаме, а хващаме надолу,  от там до хижата се спускаме за нула време.

III. Срещи и изгубени вещи


Хижа! За една бройка да се блъснем в нея, Намерихме входа и нахлухме вътре, от втория етаж се носеше бесна чалга. Както разбрахме – там било имало още едно помещение, тип столова, което е планирано да стане ресторант, ще има джаги и билярд. Все едно. Знаех, че хижарите са тези от Соколна (такова джуркане става по хижите из Балкана сега…), но не вярвах да ме помнят. Посрещнаха ни хората, Цецо беше дошъл 5-10 минути преди нас. Докато съм се мотала пред хижата, хижарката го питала дали случайно аз не съм била на Соколна сравнително скоро, той отговорил, доколкото му е известно, малко след това тя ме хвана мен…
 – Абе ти, идвала ли си при нас на Соколна?
 – Ми, идвала съм… на трети март
 – Хм…
 – Продължихме към Мазалат…
 – Беше с три момчета, момичето със снегоходките?
 – Аха, да, точно!
 – А това да е твое?
И ми подаде обицата, която на 3ти март загубих на Соколна! Не е за вярване!

С тези от горния етаж така и не се засякохме, и по-добре. В столовата беше зверски горещо, в стаята също (не мога да не се сетя, че на Соколна си беше бая бахър, без да обвинявам Еми и Галин). Та изкарахме вечерта с хижарите и едни коняри-каубои от Антон. Към един и нещо легнахме, щото нали – до Бенковски ще ходим…

IV. There and Back again


Сутрин, бяла сутрин… и мокра… вдигнахме си багажите и тръгнахме. Жоро се поекипира, но ние с Цецо по ред причини отсвирихме дъждобраните, още е рано.. в гора сме… след гората пак не ги сложихме.. После се появи северняка, стана студено. Аз имах проблем само с панталона – между якето и гетите се наводни зловещо. В един момент и обувките ми започнаха да пускат, което не би трябвало да се случи, въпреки че газехме цели реки, и то в дъжд. Ама пък малко ли съм ходила с мокри крака – айде ся, лигавщини. Впоследствие май установих причината – толкова ми се намокриха панталоните, че най-вероятно нещо си се е стичало кротко вътре в обущата… все едно..

Когато започнах да усещам, че е по-вероятно да се удавя, отколкото да умра от хипотермия, тогава осъзнах колко е зле. Още преди билото (по пътеката за Планински извори) предложих да се връщаме. Като изключим панталона, аз бях ОК, обаче пък и ръцете ми, от китките надолу мръзнеха. Гъска! Що пак си забрави ръкавиците? Преди не ти излизаха от раницата целогодишно! Продължавахме да кретаме в дъжда, вече на билото аз и Жоро мернахме стълб с табели, явно бяхме почти на билната пътека. Цецо обаче беше изпаднал в паника, че няма пътека. Имах някаква представа накъде са Планински извори, както се оказа, Цецо е мислел, че са в друга посока и щяхме да изпаднем в сериозен спор, ако бяхме тръгнали да ги търсим. В тоя момент реших окончателно, че ще се връщаме.. планината не ни пуска, няма смисъл от изтезания. Освен ако не си тръгнал с точно с такава цел. Иначе вариантите ни бяха – намираме Планински извори и се доекипираме или продължаваме към Бенковски. Най-вероятно щяхме да стигнем и за к’во – да сме мокри, премръзнали и скапани от пълзенето в дъжда и вятъра.

Само два часа и половина след тръгването бяхме обратно на Момина поляна, а дрехите ни висяха на простора в столовата. Последваха едни епични 13 часа на маса. Накрая се изморихме от мързелуване.Легнахме пак към 1,30, а на другата сутрин се наложи да станем към 7. По обяд трябваше да сме на някакъв разклон и братовчедът на Цецо да ни свали до Тетевен.

Слизането беше лежерно, спокойно и най-вече сухо. Помръхтяхме на х. Анчова бичкия (Абаджиев) и близо час по-рано бяхме на въпросния разклон. Малко по-късно вече се тъпчехме с манджа и бири в Тетевен в очакване на автобуса за София.

Докато се лутах в мъглата се зарекох, че скоро няма да стъпя по тоя маршрут, после вече се зарекох, че ще му кажа аз на него… Чакаме по-добри времена и ще се пробва пак.

Снимки:
https://picasaweb.google.com/stamenovalv/LISbSF


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *