Отрошване из Рила 9-10 юли (Ястребец – Рибни и Рилецкото било)


Почти цялата по-минала седмица в главата ми се въртеше Карадере… морето, плажът, комарите в боровата гора, нещото изпълзяло от пещерата, изгреви и тотален релакс. Така ми се беше загнездило в мозъка, че бях готова да хвърля сума ти пари за път и да се кандилкам 16-17 часа по влакове, автобуси и малкия зелен Танк. Всичко това само за ден и половина ТАМ. Разбира се в петък вечер стягах раницата, само че я стягах за Рила.

Николай е виновен, в четвъртък вечер пусна мухата да направим някакъв скапващ преход от Боровец до Рибни езера. Хич и не трябваше да ме убеждава, веднага казах „айде“, само го навих все пак да хванем лифта. Пуснах един смс на Сами да не ме чака в Бяла и с надеждата да го види преди да ме е зачакал, започнах да планирам прехода. Голямото ходене първия ден не ме притесняваше изобщо, знам си го добре маршрута. Чуденките бяха за слизането, спомените ми за оня гнусен чакъл към Кирилова поляна хич не са хубави. Реших да слизаме през Бричебор и уведомих Николай.

В събота в 6,30 вече го чаках пред маршрутката за Самоков, него никакъв го нямаше, а тя се пълнеше. Дали не сме шматки, така и не си разменихме телефоните… В крайна сметка я хванахме, стърчахме прави почти до Самоков, а там разбрахме, че спокойно е можело да хванем втората. Към 9 и 10 бяхме в Боровец, от там на лифта и на Ястребец. Избих от главата си всякакви еретични мисли за траверс през Алеко (то само това ни трябваше) и хукнахме измежду тълпите към хижа Мусала.

Мусалата

Беше пълно, не – препълнено с народ. Всякакъв по пол, националност, възраст и цвят на кожата. На хижата спряхме за 5-10 минути и отпрашихме нагоре, Леденото го подминахме, а на върха имаше още поне толкова хора… Баси лудницата! Лятното качване на Мусала ми се струва твърде досадно начинание, ама проклетията все се изпречва по пътя. Не че и зимата не е навалица, но тогава си я генерираме предимно ние.

Заслона и Леденото

Мусаленски езера

лудницата на върха

Повъртяхме се малко по върха и хукнахме надолу и нагоре в посока Грънчар. Близнаците, Маришки, Юрушки чал ги взехме на юруш… Целта беше да се свалим за кратка почивка на Джанка преди да сме изпукали от жегата.

Маричините езера

Трионите

Мусалата

Юрушкия чал и Суата вапа

Скара-бира, карта с бира…

Посъбрахме силици, махнахме с копитца на Грънчар от високо и задрапахме към Рибни. Вече усещах умора, но нее… не се даваме лесно нинджите. Мислех да спрем на чешмичката и да изпием биричката, която носех, но не стигнахме до нея. Спряхме още на първото по-мокро място – едно поточе до Ковач. Размазахме се за малко повече време, хапнахме, изпихме си допинга и поехме. Малко преди чешмата срещнахме един човек, който видимо едва креташе. Идваше от Рибни и отиваше към Грънчар. Казахме му ние накъде сме:

  – Ооооо, на ръба сте… – къв ръб? На ръба какво? Да умрем?
  – Ъ?
  – На ръба да стигнете по светло…
  – Аааа, няма страшно, ние от Ястребец идем, ще походим и по тъмно, колко му е…
Явно видя, че не сме добре с главите и си призна:
  – Ахааа, е то аз съм изморен вече, бавно ходя, сутринта от Мальовица тръгнах…

Въобще след Мусала един нормален не видяхме, само някакви гламави като нас, тръгнали от една майна към друга.

Грънчар

Бели Искър

Мальовишко

На чешмичката пак кратка почивка, поредната справка кое точно е Йосифица (цял ден я гледахме от всякакви ъгли и си внушавахме как се приближава) и газ! Над Вапските езера започнахме да срещаме хора, а малко преди Канарата намерихме чичко в палатка, той пък от Белмекенско някъде идел.

СТИГНАХМЕ!

Точно на ръба на светлината се спуснахме в циркуса на Рибните. 10-11 часа нето, чистото ходене се връзва малко над 7, щото го давахме супер лежерно. В началото на деня Ники имаше някакви нереални виждания, че ще изпраскаме цели 70км тоя ден и ще сме почти направили стоте. То и целта на начинанието беше тренировка за тях (100х24 в Стара планина, да стискате палци в петък!). Отрезвих го, че повече от 30 – едва ли. Толкова се и оказаха.

Само дето единия ми крак беше вече в ужасно състояние. Трисезонките ми са много твърди и ми се подбиват копитцата, иначе нито една раничка не са ми направили, но някъде към седмия час се появяват плюските и мехурите по ходилата. Ще кажете, че седем часа не са малко… напротив, нищо не са.

Обух сандалките и закуцуках из хижата. Поговорихме с тоя-оня, уважихме една мента, която бях взела да нося на робинзоновците от Карадере и малко преди полунощ се тръшнах в стаята. Ники се тръшна отвън, до кенефа… Мъкнеше чувал и шалте чак, то аз мъкнех по-големи дисаги от неговите. Все пак трябваше да видя как ще се представи Дойчо. Ако беше по-лек багажа сигурно нямаше да е толкова зверско подбиването, знам ли.

Мермерско езеро

Смрадливото

В някакъв нечовешки час около 6,15 станах, повъртяхме се да закуся и тръгнахме към Рилецкото било. Крачката ми, ах крачката, милите протестираха много усърдно. Бях навряла третинка дамска превръзка в чорапа на по-страдащото ходилце. „Ники, дай да спрем, трябва да си сменя превръзката!“ Ха-ха-ха… Куцуках си бавно зад него, потях се, псувах, а той бързаше за автобуса в три. Нямаше как да стане с моето темпо. Даже му предложих да се спусна през Смрадливото и да си кютам по чакъла, а той да продължи. Не щя, аз пък не исках да го смъквам с мен долу, хем аз измислих това мъчение с билото. Продължихме. Аз пак си бях нинджа де… ама костенурка нинджа…

Високи сини планини, крака, мазоли, ругатни

Теодосиеви караули

Имаше да качваме сума ти върхове, Рилец го подминахме, но прецапахме през Кьоравица, Теодосиеви Караули, Дъбрава, Баба, Чаушка чука и още едно някакво връхче. А най-якото на цялото било е, че се движиш успоредно на Мальовишкото.. и не можеш да спреш да го зяпаш. От другата страна пък – Пирин… и него не можеш да спреш да зяпаш… лудница.

Ненагледни!

Преди Дъбравата едва ходех вече, намерихме някакво изворче, починахме и тръгнахме да драпаме по Баба, нейната майка…. жега, баир, копитца болят… мъка. След Бабата срещнахме Malama, първият жив човек за деня. Тя отчая Ники, че няма да хванем автобуса (аз и без това не таях такива надежди), даде инфо за пътеката и ние отпрашихме.

началото на „пътеката“ към манастира

Отпрашихме, колко да отпрашихме. Въпросната пътека се оказа жестоко обрасла и физически не съществуваше, плътно по следата в GPS-a се смъквахме право надолу по едно ребро, като тук-там срещахме доказателства за мечо присъствие. За всеки случай пуснах телефона да дрънчи. По-надолу пътеката се появи, а заедно с нея и стотици паднали напреко дървета. Най-накрая стана 3 часа, Николай разбра, че автобуса е станал на тиква и закретахме по-бавно и с почивки. На финала се оказа, че сме изпуснали пътеката (вече не следяхме машинката изкъсо) и се наложи да траверсираме едно копривено находище. Беше чудесно, докато ме жаркаше корпивата изобщо не усещах мъченията в краката си!

Накрая се свалихме в някакъв къмпинг и се изтипосахме пред разни чичковци, седнали на следобедна разпивка… хич не ни гледаха странно такива потни, мръсни и натоварени, особено Ники като попита: „Абе, извинете, къде сме попаднали!?“. След къмпинга намерихме и работеща чешма, та се приведохме в малко по-човешки вид. Аз обух сандалките и Николай се счупи от смях като се обърна и видя как куцам след него по асфалта. А пък над манастира ни настигнаха Зори и Радо с колата (те бяха на хижата предишната вечер) и ни взеха направо за София. Щур късмет и много благодарности!

Сега хуквам на стоте километра в Стара планина… ако въобще успеем да се доберем до х. Триглав утре…


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *