Румъния и Карпатите – IV част


Прибирането, два дена щуране и път с камили…

Чичкото с колата беше от Сибиу, първо каза, че не отива направо там, а да хапнат с жена му в някакъв рибарник. Нямало да се бавят, ние се съгласихме да ги изчакаме там. Те наистина не се бавиха, но междувременно човека беше споменал, че ще ни остави на главния път. Когато потеглихме отново пък заяви, че отивали в Сибиу, което нас ни устройваше перфектно. На 20 километра от града, на отбивката за Авриг обаче ни застреля с новината, че всъщност бил за там, не отивал в Сибиу. Така по тъмно се озовахме в средата на нищото кажи-речи… Ами сега? Решихме, че ще ходим към местната ЖП гара, отидохме и видяхме, че сме изпуснали влака за Букурещ за десетина минути, напазарувахме, установихме че нещо странно се случва с дебитната карта и се върнахме на гарата. Последва едно епично кибичене, най-накрая влака дойде и се добрахме до Фагараш. Нощта я прекарахме в тамошната гара, беше достатъчно топло, опънахме чувалите и си легнахме, изобщо не бяхме единствените при това.

На следващата сутрин хванахме влак за Брашов, откъдето щяхме да стопираме до Букурещ. Излизането от Брашов стана доста бързо, даже оная негодна карта си оправда донякъде шестте леи. Тук за сефте се сблъскахме и с тип, които да ни иска пари за стопа, в негова защита ще спомена, че беше таксиджия. Ама хич не беше прав да ни качи и после да ни пита имаме ли пари… жив и здрав де, може пък да е намерил някоя заблудена душа, която да му плати за 170 километра. Определено не ние бяхме неговите хора. Малко след това ни спря един много готин тип, с някакво лъскаво возило (VW, ама модела ми се губи). Пича отиваше към букурещкото летище, щял да скокне до Италия за няколко дена, на гости. Говореше чудесен английски, както се оказа – беше живял няколко години в Канада. Много свеж и отворен човек, явно имаше доста доходоносен бизнес, но въпреки това си работел като учител по география.

По пътя най-накрая видяхме по светло градчетата в планината – Синая, Азуга, Бущени. Последното адски много ни хареса, на знам за Павката, но аз там ще се върна.

Busteni, снимката е от http://www.destinatiieuropene.ro

 В Букурещ ни отне доста време да се домъкнем от летището до Gara de Nord, привечер градът се превърна в абсолютна лудница, ужасен трафик, ужасно много хора. София е като пусто селце, сравнена с Букурещ, изобщо няма какво да се оплакваме от задръстванията тук.

Когато се добрахме до гарата ни чакаше нова изненада – влакът го нямаше… на таблото с разписанието фигурираше, но не се движел.. хайде още 3 часа чакане. Намърдахме се в местната чакалня, която беше едно помещение с обитатели и аромат на зоопарк. Добре поне, че имаше нет  и убивахме времето с бира и ръчкане из facebook. Капакът беше когато се оказа, че съществуващият влак е с близо 90 минути закъснение. Просто нямаше измъкване от тая държава!

Във влака се запознахме с две австралийки и скоро бяхме на русенската гара. Там добутахме до сутринта и хванахме към края на града. На цялото недоспиване и стопа не вървеше много бясно. До Обнова сменихме 3 или 4 коли, като най-зле се закучи на Овча могила. В Обнова също не беше много оптимистично положението, но пък се мерна прословутия попски Линкълн, даже щеше да отнесе Павката. После най-накрая дойде очакваното възмездие за моткането. Качи ни Мейнхард – австриец, женен и живеещ в България, планинар, има вила край Тутракан и знае думите ‘костенурка’ и ‘керемида’. Сякаш се познавахме с него от години, планината сближава хората. Разказваше ни за Хималаите, за други планини, разказвахме му и ние едно-друго.

Най-накрая бяхме вече в София… след няколко хиляди километра, една непозната планина и  нов приятел… и планове как ще се върнем при Негою.


Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *