Скалата…


Бялата скала…
Онази, край която съм израсла и която 30 години не успях да чуя…
Чувах я другаде, на други места, в други планини, в бялото чело на мраморния Пирин, но Врачанските скали си стояха неми за мен, само минавах покрай тях, хвърлях по едно небрежно око на катерачите и продължавах. Дори не вдигах поглед към ръбовете им. Вратцата беше едно тясно място и едни белоснежни скали. Не можех да ги видя, знаех че трябва да са красиви, защото някъде го бях прочела… Гледала съм към тях стотици пъти, а така и не ги бях видяла.

Лежах на полянката, Лева шумеше някъде в краката ми, а под главата ми беше торбата с въжето, покрай мен подрънкваше инвентар. Краката ме боляха от еспадрилите, а ръцете лежаха отмалели. Гледах отново скалите, за първи път ги виждах, лабиринт от цепки и тераси, дървета поникнали там, където човешкият ум никога няма да търси дърво… животът е непобедим. Някой дръпна завесата и изведнъж прогледнах.

Аз дръпнах завесата, протегнах се, хванах скалата, оставих мъничка бяла следа по нейната бяла кожа и тръгнах. Не стигнах далече, но тръгнах, стъпка, хватка, нагоре, ведно със скалата, дълга прегръдка, а сърцето ми все по-ускорено, но и по-уверено биеше в нейния ритъм. Ако си бях долепила ухото щях да чуя ехото от неговите удари, отразени в скалата.


“Хайде, още малко, стигни до тераската” ми подвикваха отдолу, мога ли? Разбира се, че мога, няма страх, няма притеснение, няма напрежение, сърцето ми заби още по-силно, от възторг. Скалата помага на катерещия, предлага всичко от себе си в услуга на този, които пъпли по нея, трябва да й се довериш, да знаеш че не си сам, да не я подценяваш – тя не е само скала, ти не си покорител… тя ще е там и след теб.

Реших, че ще слизам, можех и по-високо да стигна, но не исках. Не исках усещането от първия допир със скалата да се превърне в нещо на всяка цена. Ще има и други дни, ще видя отново белите скали край Враца, ще катеря…

Лежах с глава върху въжето, Лева шумеше в краката ми, а аз гледах скалата, чертаех маршрути, всяка цепка, всяка гънка във варовиковото й тяло ми беше близка, виждах я, цялата, така както никога не я бях виждала. Виждах я за първи път – огромна и надвиснала над нас дребните, които искаме да я изкатерим.

 

 

 

 

 

 

 

 

 


Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *