ако те е страх от мечки…


След толкова време липса на всякакво желание за писане, май е крайно време да започна да наваксвам, пък било то и отзад-напред.

01.08.2012 – Отпуска, преди два дни сме се върнали от морето, предсрочно, след известно количество неприятности и с много голяма драма по прибирането – абе пълна гадост… аз отчаяна и сърдита, реших че тая няма да я бъде и понеже не ми се бъхтят пак 500 километра до голямата синя локва – ще хвана към по-малките и далеч по-сини пирински локвички.

Търсенето на безделници приключи неуспешно /пък и не беше кой знае колко усърдно/, та в крайна сметка на 1 август сутринта се закандилках под тежестта на Дойчо към Владая сам-самичка. Това, че отивам сама в Пирин не ме притесняваше изобщо, напротив, имах пълната свобода да отида където си искам, когато си искам и да остана колкото си искам, съобразявайки се единствено с метеорологията и мен самата.

И така – обедно време, хижа Вихрен… в раницата ми имаше две кенчета Пиринско, които по принцип си пазех за поне 2 от трите вечери, които мислех да изкарам в планината. Обаче в раницата имаше още храна за три дена, вода, палатка, по-тежкия и по-топъл павлев чувал, книга и вероятно 3-4 тухли четворки. Та докато чаках да почне да вали и коментирах обстановката с портиера на офиса ми в София /интересни срещи стават в планината/ едната бира замина. Междувременно и още 2-3ма познати видях, те пък бяха с организираното почистване на „За Земята“ /по въпроса с чистенето ще пиша някой път отделно… в общи линии ние не се кефим да даряваме пари за доброволчески уж труд, те пък не се кефят на хора, които отричат практиките им – политика, братче/.



Малко след 16ч вече не ме свърташе и след като с портиера решихме че няма да ме вали, тръгнах. Цялото упражнение така или иначе нямаше да трае повече от час и половина – два, та не ми пукаше особено. Понапръска ме преди да пресека Джамджията и толкоз, добрах се без грижи до заслона като по пътя установих, че склонността ми да си говоря сама е доста притеснителна. Там убих известно време подреждайки къщата и четейки тетрадката, а после хванах книжката, хапнах и чат-пат излизах да пуша. На едно от излизанията ме посрещна това:

Ненормалщина, остров вътре в облака, на моменти през него прозираше стената на Вихрен, Премката, склоновете на Тодората леко надничаха. Dead Can Dance в ушите ми и това…

После пък не успях да спя добре, цяла нощ се въртях като шугава на тесния нар и слушах вятъра навън. Призори изпълзях точно навреме:

От заслона хванах право напред и нагоре към ръба. Голям зор за тоя Джамджиев, голямо нещо.. дали защото чийтнах и се качих направо от заслона горе, обаче нищо страховито не видях в него. Обаче пък най-накрая, след толкова кръстосване на карстовото било, видях това:

Mission accomplished – качих се на Вихрен по някаква част от Джамджиевия, може лятото да не е страховит, но определено е най-приятният начин да се добере човек до върха. Горе още нямаше хора, пристигна една малка групичка (две момчета и момиче от почистването) които отиваха към Муратов. Хапнах някакви бисквити, звъннах един телефон и се свалих на завет на Кабата. Там продължих с бисквитите и разсеяното зяпане из тълпата, която вече напираше откъм хижата. Накрая ми писна и слезнах на Влахинските. Знаех, че имам цял ден, в който няма какво да правя, а бирата е само една… обаче пък точка две от не особено ясният план гласеше „искам да спя на Влахинските“, ми щом го искам – готово.

Влахинските езера се делят на голямо, долно, по-долно, още по-долно и едно скатано Гредарско. Аз пък си ги наричам Синьо, Кафяво, Тюркоазено, Зелено.. та – отидох на брега на Зеленото (най-ниското), опнах шалтето, извадих бирката, пуснах Floyd и се размазах. Преди година и нещо минах в края на май през мястото и от тогава ми се загнезди в русокосието, задължително в комбинация с Hey You… Почивах си след невероятния тричасов преход, с елементи на преяждане и чаках нещо да се случи. Не се случи нищо, освен че се посъбраха облаци и аз набързо опънах Заека. После продължи да не се случва нищо, като междувременно ходих за вода, варих спагети, четох и три пъти обиколих целия циркус в търсене на обхват. Гредарското езерце, известно с яката си гледка към Вихрен само го мернах отгоре, първо мислех да спя там, но кой знае защо се отказах. Мислех да обходя и Гредаро, но клека ме отказа от всякакви такива намерения. Накрая вече толкова силно търсех човешка компания, че си мислех как ако не бях разпънала палатката, щях да вдигна чукалата и да се забия я на Вихрен, я на Синаница. Вместо това обаче се върнах до Кабата и най-накрая успях да звънна на Павката.

Вихрен!

Докато на Казана все имаше шанс някой заблуден да се появи по тъмни доби, тук бях сигурна, че единствената вероятна компания е някое стадо диви прасета. Бяха изровили всичко в околовръст, в опит да се защитя при евентуална близка среща на връщане към палатката събрах сух клек, после си направих огнище, четох, погледах цветовете от залеза и заспах като пън. Явно съм била доста смачкана от безсънната нощ на заслона, защото се събудих доста след като слънцето беше изгряло по други места. При мен скоро нямаше да дойде, Вихрен прави доста големичка сянка. Та какви прасета, драги зрители, това беше най-доброто ми наспиване от години!

Пошматках се доволно докато си изпия кафето и тръгнах уж обратно към Кабата, като цел номер едно беше да мина през Хвойнати, не че ми е притрябвало да ходя там, но от известно време изпитвах някакво сантиментално чувство към връхчето, на което никой не му обръща кой знае какво внимание, понеже се губи точно между Вихрен и малкия му брат. Е, не успях и аз да му вдигна рейтинга, дори и без кило бира, нещото на гърба ми още тежеше, та реших да цепя направо към Влахинския превал. Там пътеката за Муратов я хванах веднага, после тя се спусна ниско в основата на скалите, ама аз нали съм нинджа – продължих си по жандармите… Еми никога не правете така с голяма раница… Геройски се справих с 2/3 от тях, преди да се предам и да търся начин да сляза на пътеката. Последното най-лесно щеше да стане ако метна раницата и сляза без нея, ами и така не правете, или поне си махайте палатката, ако виси отвън. Без да искам станах причина за преждевременната смърт на Заека, или поне за временната му нетрудоспособност. Пораженията се изразяват в някакви дупки по пода и долния слой… след лек ремонт май ще живее.

малко преди да бия отбой по жандармите
компания 🙂

След като се окомплектовах тръгнах вече по пътеката към Муратов, ръбчето се оказа много яко, има пътечка която малко вие, а има и вариант по самият ръб – голям кеф. Горе на върха се засякох с някакви хора, част от голяма група, идваща от Синаница и заела цялата порта. Даже предложиха да ми свалят раницата до долу. Трогателно, ама като съм си го качила това на гърба – ще си го нося. Вече бях решила, че определено се прибирам, имах храна за още поне един ден, но ми беше дотъпяло от монолозите, извод: една вечер сама е супер, после вече не е интересно. А и не на последно място – не знаех в какво състояние е палатката.

На Бъндеришка порта метнах раницата встрани от навалицата и отидох поне да видя началото на Караулите. После на прибежки изпреварих цялата адска група и се довлякох на Вихрен. Там  отново засякох Еди, с когото бяхме зимата на Стражата, а сега очакваше да му бъде обръсната главата с подръчни средства. Подарих известно количество храна на едни симпатяги и си хванах стопа за Банско.

Спанополски чукар

Там успях само да изтегля пари, да изям някаква смачкана баничка и да се кача в автобуса за София, никак не ми се стопираше, а и се оказа правилно решение – точно като паркира превоза започна да вали… Au revoir, Пирин… ще се видим наесен…


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *