дългата разходка…


с подзаглавие краят на епохата на голямата скитня… епичен край!

21 септември, Солун, DEAD CAN DANCE
22 септември, Пловдив, ANATHEMA


Някак с Петя трябваше да измислим телепорта в най-скоро време. Павката се отказа поради важни бизнес дела /их, как звучи!/ и останахме само двете да търчим като гламави от концерт на концерт.

София – Солун го нямахме за нищо по едно време, само че по въпросното време имаше влак и да идеш на концерт в гръчко беше нищо работа. Сега обаче няма влаци, а автобусите са с доста по-неприятни цени. Решихме, че тръгваме двете на стоп, пък… все някога ще стигнем. Ден-два по-рано се заговорих с една девойка, която също щеше да ходи на концерта и да стопира до Солун, тръгваше ден преди нас. После се оказа, че е съученичка на бивш колега, а за капак ни намери и транспорт на отиване… който се оказа друг познат (естествено!). Та, големи благодарности на Даниела и шофьорът ни Иво!
Разстоянието до Солун го взехме за ужасно много време. Аз бях настинала нещо, а Петя беше забравила да обърне левчетата си в евро.. по втората точка спряхме в Сандански, като преди това на Кресненското ханче трябваше да изчакаме друга кола. Изчакването не беше дълго, но впоследствие човек от нашата кола трябваше да се прехвърли при тях, за да отидат в точно определен крайпътен ресторант. Трансфера се осъществи някъде преди Сандански и бе съпроводен от леко ПТП и малко отнесена броня. Те хванаха към ресторанта, а ние отидохме да търсим банка. После ги чакахме на границата, а аз зяпах опулена в Пирин. Освен от влака, не го бях виждала от ЮЗ.

След сума ти време бяхме най-накрая в Солун, където с не много лутане намерихме момчето от CS, при когото щяхме да спим. Ерик и сестра му живеят на пъпа на Солун (до Ротондата) и имат жестока гледка към Олимп привечер. Добре бе, толкова пъти съм била в Солун, а Олимп не бях виждала, освен като бледа сянка зад залива.

лодката винаги е там, поне през последните 4 години
на Балканите сме си диваци… това е
от балкона на Ерик и Екатерина
ей го… Олимп…

С Петя изядохме по един гирос и зачакахме приятел на Ерик да дойде и да ходим заедно към Театро Гис (театър на Земята – Earth Theatre по картите). Забавихме се ужасно много отново, а за капак гръчките ни водачи объркаха посоката на автобуса, та трябваше да минем през цялото задръстване в центъра. Накрая возилото направи няколко абсурдни отклонения около крепостта, в амфитеатъра се вмъкнахме малко преди началото на Dead Can Dance… Мила картинка, както на всеки концерт в Солун, на който съм била, така и сега пространството пред сцената беше окупирано от българи :). Театърът беше разкошен, едната страна беше огромна отвесна скала, знаели са си работата древните гърци. Концертът няма да го описвам.. всъщност не мога…

След края тръгнахме с Ерик да пием по бира, на момчето му се вилнееше до сутринта, само че ние с Петя имахме влак за хващане в 7ч и нямаше как. Той обаче ни заведе на някакво ебаси странното място – насред университетския кампус, в задния двор на фармацевтичния факултет, между сградите имаше поне 100 човека, продаваха лидл-ска бира от един бидон, някакви хора свиреха, тотално ъндърграунд. Е, сравнено с това там, вечер в Борисова е пълно с трезвеници… но атмосферата беше жестока.

Колкото и да ни се оставаше, нямаше как, тръгнахме си. На следващата сутрин станахме към 5, облякохме се тихичко, оставихме бележка на Ерик и Катерина и тръгнахме да се изнизваме. Предишния ден като се връщахме от гиросите ми направи впечатление, че звънците на вратата са всъщност ключове за осветление. На Петя не й беше направило… познай! 

 “Петя, светни лампите на стълбището”
 “Ок, добре… ЗЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪР!”

В 5.30 сутринта! Чудех се дали да остана да се извиня или да бягам презглава, обаче така се хилех, че едва нацелих асансьора… избягахме позорно и двете.

После успяхме да си хванем автобус до жп гарата и даже да купя билети до Сидирокастро. Трябва да ги похваля – най-накрая са сменили киселите лели от гишетата на гарата и сега има усмихнати млади хора, които говорят английски. Дестинацията беше Сидирокастро понеже е най-близката гара до границата, не че много ни се ходеше там.

Нео Патрици

Във влака Петя спа като пън, а аз зяпах картата и дремех на пресекулки. Някъде около Дойран се разбудих окончателно и видях, че има гара по-близо до границата /щеше да се окаже пълна глупост, ама кой да знае/, така го и решихме – слизаме в Нео Патрици /Некви Птици/. В Нео Патрици искахме да се отървем от последните евра на монети, но нямахме тоя шанс (по-късно аз се отървах от тях без да искам) – не видяхме нито магазин, нито дявол. Стигнахме табелката и решихме да стопираме. Още първата май кола спря и един младеж, военен ни качи. Отиваше за Серес, но като ни видя какви сме смотли ни метна до границата. Не че имаше избор – трябваше да ни зареже на магистралата, на 6км от границата, което би било доста некавалерско. От колата му се виждаше прекрасно Пирин.. чак ми се насълзиха очите…

Зад първия баир е пътят за границата, но кой да се усети, че ако тръгнем от Птиците, ще се окажем насред магистралата.. Сидирокастро щеше да е по-оферта. Добре, че човекът ни закара.

Остави ни на Промахон и си замина, а ние цап-цап и се озовахме в БГ. Граничния който ни провери разправя:

“И как изкарахте?”
“Лелеееее, българска реч!” 

Ще кажеш, че сме били в Южна Африка, а не в Солун… (и то за ‘найсти път)

Пирин…
и пак…

Вече на родна земя Петя взе да се преобува, а аз да зяпам Пирин… бяхме решили, че ще стигаме Пловдив напряко през София. С това се справихме блестящо.. Първа кола – някъв симпатяга с бус, зет му /или да не беше девер му, примерно/ имал завод за козметика в Перник, опита се да ни подари някакви пудри и червила, но удари греда – и двете с Петепето имаме специално отношение към декоративната козметика, иначе казано – не я разбираме… Но пък разбрахме всичко за него, за жена му, твърде интимни подробности за жена му, за зет му, кучето, животът им в Гърция, в Перник, за Чирпан, за катастрофи и мотори… скучничко му беше всеки ден да пътува до Серес и обратно явно. Остави ни на Диканя, откъдето ни качи един човечец, чийто глас не чухме до Люлин. Ха, София!

Хванхме метрото и право на Цариградско, докато Петя се завърти около караулката малко по-късно, аз вече бях спряла кола. Страхотен човек /Жоро, няма да споменавам фамилията/, който на малко по-улегнала възраст беше записал поредна магистратура! Говорейки с него ми се прииска и на мен да уча отново, много вдъхновяващо беше… даже трябваше да отида на събитие, на което ме покани, но точно тогава се наложи да търсим квартира и нямаше как. Получи се едно много приятно пътуване до Пловдив и сега се сещам, че имам визитката на човека, трябва да му се обадя. След момъка с буса и килограмите /и не само/ на жена му, пътуването с Жоро беше празник за мозъците ни.

Пловдив
Солунските две сестри 🙂

Остави ни Жоро някъде, където аз веднъж бях минавала и тръгнахме с Петето да търсим центъра и стотина говеда.. mission impossible, не знам колко пъти се въртяхме по главната и колко пъти минахме покрай заведението с говедата, но не ги намерихме. Накрая срещнахме друга позната от форума, която ни заведе там…

После се качихме на едно тепе, откъдето пък се виждаше Балкана и Античния… толкова се бях ентусиазирала да разправям на Благо за зимното минаване през Купена и Кръстците, че излях половин литър бира на дънките си. Петя ме спаси като ми даде нейните, които иначе били на Мария. По-късно когато ги пуснах в пералнята извадих въпросните евра на монети от джобовете и повече не ги намерих…

От тук-нататък нещата се свеждат до поредният древен театър и Anathema със симфоничен оркестър, което също не бих се наела да опиша.. грандиозно, космическо и в същото време толкова близко и лично… пети техен концерт, първи отдалече…

Прибрахме се в София с нощния влак, кибиченето на гарата също си го биваше… и това беше… големите пътешествия приключиха на тоя етап… сега пътуването е друго 😉

Мнението на Петя по въпроса:
http://experi–mental.blogspot.com/2012/09/dead-can-dance-anathema.html


Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *