Big BACK Theory (10-11.11.2012)


Принудителната почивка от няколко месеца вече беше започнала да взема жертви. В края на октомври бях отпуска една седмица, която прекарах в гърчове, сополи и температури… после някак успях да се стегна и реших, че ще ходя на Синаница с една банда негодници – моя милост, Ширинеска, Илия, Ани, Вълка, Вълковски, Флоров, Цъф и Оля. Последния път когато бях на планина с Вълка и Вълковски, по нас виеха вълци под Вълча глава (линк).. чудех се какво ни чака тоя път.

Какво ни чака се случи чак след Банско, дотогава си пътувахме кротко и спокойно – жените във Витарата при Цъф, а негодниците във Вълчемобила. Вълчемобила обаче се оказа доста своенравна колица, при това с афинитет към черни джипове, натоварени с казахстанци… Срещнаха се при отбивката за Демяница. Джипа не знам колко пострада, но колата на Вълка се оказа с минус 1 фар и поражения по джантата. КАТ пък казаха – „Я вместо да се качваме нагоре, вие слезте в Банско да пишем“. И те верно взеха, че слезнаха.. чакахме ги на Вихрен, а после Цъф слезе да ги прибере, та още си почакахме… очертаваше се слизане на челници и тихичко се радвах. Другите девойки – не чак толкова.

От снега, който беше понапръскал седмица по-рано нямаше и помен, дори нямаше достатъчно, че да се пързаляме по камънака на Бъндеришка порта. Тук-там по високото само белееше, а Муратовите езера бяха почти замръзнали. Малко преди да запълзим към портата ми звънна телефона – гледам Боби… Боби и Z-Rock племето бяха на Ехо, само аз и Ширин дезертирахме. Оказа се, че Ачо с колелото хванал към Юмрука и пратил Бо да го подсича. Бо обаче идея си нямаше къде е, освен че има маркировка покрай него… с триста зора разбрах, че е на 20 минути от хижата и го пратих да си ходи по пътеката, а той пък заяви, че виждал някви хора, виждал Ширин. Много интересно, тя беше на 5 метра пред мен и ме чакаше!

На портата вече белна малко повече, но нямаше кога да се заседяваме или да се мотам до началото на Караулите, подпалихме из Спано поле. Тук вече не издържах и пуснах японеца от главата ми да снима колкото си ще… ТРИ месеца пиринска абстиненция, много се бях измъчила вече…

Изпълзяхме през Безименния и за минути не видях залеза, въпреки вълчите призиви, че имало залез и го изпускам. Аз бях заета да зяпам в Баювите дупки…

Още на слизане към хижата Ани уби всички надежди за тиха и спокойна вечер – вътре светело, каза. Аз не виждах да свети, ама аз така или иначе не виждам… по-рано бяхме решили, ако има много хора да ги набием и да спим в столовата. Когато се смъкнахме намерихме препълнена хижа, хижар и Руснака с Лили и Таня. Еми точно него не очаквах. Вълка каза, че ги познавам и аз да си ги бия.

Малко преди това пък видяхме още четирима да слизат от портата, тези пък бяха Яна, Санди и още двама агенти… ех, това предопредели цялата нощ… последната продължи до сутринта, а като най-накрая си легнах, намерих Илия да си поспива блажено в леглото ми. Сили да търся друго нямах, наритах го и легнах.

Сутринта беше кошмарна… пълзях, лежах… не беше сефте да лягам призори, но тоя път все едно влак ме беше блъскал. Очевидното обяснение, че ракията е била в повечко не ме задоволяваше никак. Зарязах всякакви мераци за Синаница и пълзях 100 часа с 5 почивки само до портата. Из Спано поле пълзях още толкова, нещо никак не беше наред… няколко пъти звънях на Павката, почти разплакана от безсилието си да продължа. С много самомотивиране „аре сега още две крачки“ стигнах Бъндеришка порта, където ме чакаха. После до Вихрен го взех малко по-добре откъм темпо и в колата до София спах. Два дена по-късно, във вторник по обяд, вдигнах над 39 градуса, тръгнах си от работа, а тепърва ме чакаше Sofia Evening Run в края на седмицата, което не знам как успях да избягам… после бях болна 2 седмици, отново…

Обещах си да не правя повече такива глупости и да не хартисвам цяло тримесечие без гърч по чукарите. Не е добре, вервайте ми.


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *