Витоша 55


Логично обяснение защо се записах да участвам в Обиколката на Витоша нямам. Първо, цяла зима бях лежала вкъщи и дебеляла. Второ, нямах АБСОЛЮТНО никаква подготовка. Ама никаква значи никаква! Малко преди обиколката започнах да излизам през сутрин да тичам. Толкоз – нито тренировки, нито дори активно ходене в планините. Пълен дроб!

Обаче дроб с амбиции, реших да го ходя цялото по сандали. Това не би било толкова тъпо, ако бях носила сандалите повече от две седмици преди обиколката. Не че ми бяха неудобни, напротив, но може би щях да имам по-добра представа какво се случва с ходилата ми когато им разхлабя каишките след 35км ходене. Въобще много изводи си направих от катастрофалния ми дебют на Витоша 100, като например да проверявам дали челника ми е в изправност и дали в резервните батерии има ток.

От Бояна до Тихия кът се движех добре, надолу към Владая даже подтичвах. Нямах намерение да тичам, но тълпата ме повлече. Мислех да отстъпя встрани докато минат, но така щях да изгубя време, а без да искам и мен ме беше пипнал състезателния дух. Отпуснах се в лек свински тръс и нещата се получиха. Не мислех, че мога да тичам нощем по планинска пътека, с отслабващ челник и по сандали. Човек никога не знае, докато не опита.

Някъде край водния канал челникът ми тотално отказа. Непознат младеж ми услужи с батерии, които обаче също загинаха след няма и 20 минути. Накрая горкото нещо се отвори както си ми беше на главата. Вече трябваше да мога да тичам нощем по планинска пътека, без челник и по сандали. Е, не можех. Вървях близо до други хора, за да ползвам светлината им, но не ми се получаваше. Малко преди Кладница се появи моят спасител Тодор, който ми даде фенерче-ключодържател. Не се познаваме, но отново искам да му благодаря.

В Кладница стигнах чак към 4,15ч, заради бавенето с челника. Ако исках да финиширам в някакво разумно време, трябваше да си дам малко зор. Тук установих, че съм загубила едното си прекрасно червено чорапче Source. Мъка, това, добавено към проблемите с челника, съвсем ми срина мотивацията.

Дойде ред на голямата, лепкава, всепоглъщаща и повсеместна кал. В кал със сандали е същото като в кал с обувки – гадно. Сандалите натежаха, краката ми се кривеха във всички посоки, но се движех неочаквано бързо. Може би защото така и така бях кална до ушите и ми беше все тая. Към 5 и нещо вече излизах покрай язовира.

В 6ч бях на Бариерата. Пих едно кафе на крак и сдъвках поредното Муле. Мулетата ми бяха единствената храна, не съм яла сандвичи по пунктовете. Само една шепа стафиди на Владая. Не бях гладна, но гледах да сдъвквам по някоя хапка през час.

единствената снимка, на която се намерих.

пристигам на Бариерата. Към момента се чувствам прекрасно, макар и да ми е ясно колко време изгубих до Кладница. Снимка – Стефан Илиев

И така, бях ходила едва 6 часа. Че какво са 6 часа без тежка раница – нищо работа. Позабърсах сандалите и подпалих с бодра крачка по асфалта. Бях си внушила, че краката ми имат нужда от спешна почивка след калта и между Боснек и Чуйпетлово направих най-голямата глупост, която можеше да ми  роди главата. Слезнах до Струма и си свалих сандалите. Измих си краката, позамих и тях, обух се, върнах се на пътя, но не пристегнах каишките. Тръгнах с нещо средно между джапанка и сандал на краката. Двеста метра по-късно се бях сгънала от болка. Сякаш нещо остро се заби във външната част на лявото ми ходило и на всяка крачка болеше все по-силно. Последваха едни невъзможни 7-8 километра, в които си влачех левия крак, а десния се товареше от опитите да компенсира. Никак не ми беше утеха, че по пътя имаше още такива бедстващи. Кой се гърчеше с болно коляно, кой с плюски и подбити крака. Поне охлаждащия гел подейства и изведнъж проходих, пак беше бавно, но поне не болеше толкова. Три часа ми отне да изпълзя от Боснек до Чуйпетлово. Там бях решила, че ще приключвам одисеята. Даже имаше една привлекателна маршрутка към Перник и се поколебах дали да не я хвана. След малко почивка обаче реших, че ще се пробвам до Ярлово, трасето минаваше по стария маршрут и вместо обещаното удължаване, отсечката си беше 9-10км. За толкова можех да се прежаля. Бавно, спокойно и боса из калта успях да се добера до Ярлово за още три часа. В 12,30 сложих точката с една ледена Каменица от селската кръчма.

Сандалите си свършиха работата – нито една плюска, мазолче, никакво подбиване. Лепенките са за всеки случай – точно там имам един стърчащ кокал, който се пада под единственото място от сандала без подложка. 

Доволна ли съм – в никакъв случай, дни наред се пуках от яд на себе си – как можах да допусна да се контузя толкова малоумно? Как можах да взема тоя къмпингарски челник? В много мислене как да избегна плюски и подбити ходила, въобще не ми мина през акъла, че може да си докарам нещо друго. Като изключим проблемът с ходилото се чувствах ОК, можех да ходя, да тичам ако трябва. Сили имах, нямах болки в колената или мускулите, не ми се спеше. Съвсем наред си бях, но не можех да направя и крачка без да ми се насълзят очите от болка.
Извод – никога, ама никога не си разхлабвайте каишките в такава ситуация. Ходилото губи опора и стават лоши неща.

Цялата следваща седмица бях като куцо магаре. Краката ми бавно се връщаха към нормалната си форма (отоци ли бяха да ги опишеш) и не мислех, че скоро ще мога да стигна пеша по-далече от спирката на градския транспорт зад блока. Явно си падам малко мазохист, защото още на следващия уикенд си потрошихме краката до Миджур и обратно… еми, съдба!


Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *