Непал… девета част – Джонгла (4843) и назад


19-20.10

Събудих се и веднага станах да си събера багажа, а в раничката да напъхам разните му дреболии за през деня. Обаче нещо не беше наред, стомахът ми тежеше като гюле и лекичко ми се повдигаше. Въпреки това си подредих нещата и отидох да закуся. Още втората хапка мюсли ме отказа, разкошния ми апетит (на който никак не му се беше отразило пътуването, поне до тоя момент) се беше изпарил яко дим. Все пак си изпих блудкавото подобие на кафе и реших да не си насилвам късмета – да тръгна направо към Джонгла, пък базовия лагер да го гледам друг път (аз съм категорична, че пак ще отида там, просто е въпрос на време).

Нуптце пуши. Вени каза по-късно, че към Базов доста ги е одухало

Вени и Наил отпрашиха за EBC, а аз, Ефка, Гопето и носачите леко-полеко се повлякохме към Джонгла. На мен ми беше умерено кофти на стомаха, бях посетила вече тоалетната няколко пъти от сутринта, но не ми се струваше някаква драма – разстройство за ден-два, голям праз. Малко след като тръгнахме се закашлях по-силно и без да искам взех, че повърнах. Гопето изпадна в паника, само викаше “down, down, headache, headache”. Освестих се и сега пък трябваше да го убеждавам, че нямам главоболие, не съм dizzy, не ми се вие свят, и не, нямам главоболие, стомахът ми не е наред. Очаквах да ме изправи и да ме провери дали ходя в права линия. Явно ми повярва, защото все пак продължихме да пълзим към Джонгла, а аз притичвах зад всеки по-голям камък с тоалетната хартия под мишница.

Това ходене към Джонгла няма да го забравя никога, а искам – стомахът ми ревеше като затворен тигър, тоалетната хартия свършваше адски бързо, нямах сили, не смеех дори вода да пия, за да не взема да я повърна. Всъщност повърнах всичко на всичко два пъти, и двата в резултат на кашлицата, но си ми беше тегаво, а проклетата Джонгла се намираше на някакъв хълм. Не знам как го изпълзях и се озовах в лоджията, хвърлих се с все обувките в някаква стая с двойно легло, поръчах на Гопето да ми донесе два бутилки вода и се заех да почивам. Това беше първата вода, която си купувах от Намче нагоре, карах на чешмяна с таблетки, но сега не смеех заради хлора в тях, само хлор му трябваше на стомаха ми. Предишните дни изгълтвах по четири литра на ден, а този не бях изпила и половин, бавно-бавно се справих с 200-300мл и опитах да спя. Гопето нахлуваше през час да види жива ли съм, единия път ми донесе и сателитен телефон, та трябваше и на Сикхар в Катманду да обяснявам, че нямам намерение да умирам и че не ме е боляла глава от седмици. По едно време сериозно ми писна и мислех да се заключа и хептен да ги филмирам всичките. Дремах на пресекулки до към 18ч, тогава ми донесоха две препечени филии, които никак не можех да гледам, камо ли да ям. Когато най-накрая се отървах и от задължението да вечерям можех спокойно да заспя – с дневните придремвания мисля че го закръглих на около 15 часа. А можеше да са повече, ако не ме бяха будили цял ден. Вече бях решила, че ще се прибирам при Поля в Намче, бях обезводнена, не бях яла скоро и имах ужасно разстройство – само щях да ги бавя нагоре. Дори не ми стана криво, че няма да видя Гокьо и Чо Ла – и без това ще се връщам с Тодоров. Те няма да избягат.

Когато се събудих на следващата сутрин, Наил, Ефка и Вени бяха тръгнали за Чо Ла и Гокьо, а на мен не ми оставаше нищо друго, освен да изпия един ментов чай, да си платя двете води за по 4 долара едната и двамата с Гопето и един носач да се затътрим обратно към Дугла, Фериче и Пангбоче. Гопал разправяше да сме стигнели до Намче още тоя ден, не очаквах чак такъв оптимизъм от него, аз едва ходех, а и най-малкия баир ми се виждаше Еверест същински. Отрязах го моментално. Той пък горкия страдаше от ужасна хрема, само повтаряше “Polya’s nose, Polya’s nose” в опити да ми обясни че носът му е поне толкова зле, колкото беше на Поля при предното аварийно прибиране в Намче. Чудна компания бяхме двамата – всеки с рулце тоалетна хартия и с течове от разни отверстия. Успяхме да се свалим без аварии до Пангбоче, аз отново не бях яла нищо целия ден, но изпих безобразно много ментов чай. Не ми помогна.

В Пангбоче останахме в същата лоджия, която предния път ни се беше видяла доста мизерна. Всъщност си беше ОК, запознах се с един американец и един възрастен англичанин, които качваха Ама Даблам и се бяха върнали да почиват малко. Американецът преди това беше качил Айлънд пик. Имаше и двойка френскоговорящи швейцарци. Вечерта беше приятна, но аз хич не бях в час. Сдъвках с триста мъки две препечени филии, изядох и един варен картоф, почерпка от американеца, и въпреки настойчивите опити на Гопал да ми поръча чеснова супа (как му го роди главата – чесън за стомаха ми) отидох да си лягам. Поне интернета още беше почти безплатен – бяха открили паролата на рутера, но не бяха измислили как да ти ограничат ползването до платения един час. Помрънках на Тодоров докато имах батерия и опитах да заспя – след бруталното наспиване предишната нощ, сега сън не ме ловеше. През главата ми минаха всякакви сценарии защо се повредих така, от екзотична непалска бактерия, през забравена таблетка за пречистване, хепатит и други инфекциозни болести, та до страничните ефекти на Диамокса. Отговор не намерих, но очаквах ако е височинно да вземе да минава вече, все пак бях почти 1000м по-ниско, пиех сметка и имодиум, но ефектът им беше много краткотраен и незадоволителен. После обмислих вариантите за следващото ходене в Непал, а по някое време съм и заспала.

следва…


Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *