Непал… осма част – Кала Патар (5545)


18.10

Кала Патар означава “черен и силен”, но на нас ни се случи черната грамада да е бяла. Грамада е силно казано, с жалките си 5545м Силният Черен връх е като недорасло хълмче до съседния Пумори (7161m).

тръгваме…. голямото вляво е Пумори

Ние всъщност изобщо не бяхме тръгнали към него. Стегнахме си сутринта багажа за лека разходка до Базов Лагер. Малко след Лобуче, на върха на единствения по-сериозен баир по пътя се появи и обхват на мобилните оператори (поне на N-Cell). Ако попаднете там, не се мъчете да го ползвате веднага – клетката е в Горак Шеп малко по-нагоре.

Кхумбу

За първи път видях ледник, истински, и то не кой да е, ами Кхумбу. Заради неочаквания циклон ледникът беше покрит със сняг и изглеждаше като замръзнала буйна река. Не само Кхумбу, но и пътеката ни беше покрита със сняг. Приближавайки Горак Шеп изсумтях на едни хорица, които пълзяха все едно върху стъкло стъпват, вместо смело да си крачат по леко заледената пътека. Секунда по-късно се бях проснала по задник и вирех краци във въздуха.

В Горак Шеп пихме по един чай и момчетата предложиха да скокнем до Кала Патар, пък базов да го направим на следващия ден и след него направо да тръгнем към Джонгла. Какво да се прави – съгласихме се. Следващият около час и половина малко ми се губи, просто бях твърде заета да псувам по вятъра, разредения въздух или снега. Горе-долу в този ред. В началото изкачването е стръмно, но се търпи, даже се взима доста бързо. После има полегат участък, след това отново стръмно, отново полегато и когато си решил, че вече си горе се оказва, че трябва да изпълзиш още едно последно баирче. Всичко щеше да е чудесно, ако не духаше. Не беше чак толкова силно, но беше постоянно, досадно и честно казано доста неприятно. Докато се качвахме отгоре слезна сума ти народ, ставаше ми хубаво като ме окуражаваха “хайде, малко остана, струва си”… явно съм изглеждала доста смляна. Но пък все още можех жарко и от сърце да проклинам проклетия вятър. Това всичко е и надлежно документирано на видео, чуват се главно пуфтене и попръжни, но пък гледките си ги бива.

Горак Шеп долу
Там някъде, над 5500 разбрах и какво имат предвид хората, като разправят, че дишането било трудно. До тоя момент имах проблем само ако забравех къде съм и тръгнех да тичам, не се бях будила нощем в опити да си поема дъх, не се задъхвах повече от нормалното като ходя, там обаче ми стана ясно за какво говорят. Ей, не смогвах да вдишам толкова, колкото ми трябваше. Спирах на два-три пъти да вадя камерата, после под върха си извадих и пухенката, че бях само по термобельо и тъничка ветровка (никога не си носех пухенката с мен, късмет че реших да я наблъскам в раничката), та никак се движех равномерно, ама все пак – странно беше – дишаш и усещаш, че не ти стига. Все едно да се наливаш с вода и да си оставаш жаден. Но се ходеше де, спираш дишаш, регулираш си крачката, справяш се, не е нещо чак толкова трудно. И пак – това е на 5500-5600, което си е нищо работа, ами ако си на ей тая буца, 3+ км по-високо:

На Кала Патар останахме малко, всъщност мен ме чакаха да се кача и почти веднага се смъкнахме, вятърът вече наистина се усили, Пумори беше в облак и нещата хич не отиваха към хубаво. Май бяхме последните на върха за тоя ден. Върнахме се в Горак Шеп и обядвахме, гледайки как снежинките прехвърчат отвън. Кво? Снежинки? Мислех, че вятъра носи сняг, носеше, ама от облака. Докато се върнем в Лобуче ни беше наваляло едно хубаво и през цялото време трябваше да изпреварваме разни несъобразителни испанци. Движеха се все едно са сами на пътеката, първия ако спре – спираха всичките 20 зад него и не правеха място да ги подминеш. Нямам против да се движа и така, стига да не спират през пет крачки. Като цяло ми направи впечатление, че повечето големи групи, без значение националността, изобщо не се съобразяваха с останалите – минаваха като стадо якове и ако си им на пътя можеше да те прегазят.

Обратно в Лобуче, след снега

Това беше втората ни вечер в Лобуче, на следващия ден трябваше да идем до Базов, да се върнем и после да походим още 2-2,5 часа до Джонгла. Ефка още вечерта заяви, че иска да почине малко и ще тръгне направо за Джонгла, аз и Вени решихме, че ще ходим до EBC. Тази вечер обаче аз явно съм направила някоя недомислена глупост (варианти няколко), защото на следващата сутрин стомахът ми не беше моя си…


Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *