Непал… седма част – Пангбоче (3985) и Лобуче (4900)


16-17.10 on the road again

Оставихме Поля в Намче и тръгнахме към Пангбоче. Сега планът беше – отиваме, виждаме Базов лагер на Еверест, претичваме през Калапатар и се мятаме към Чо Ла и Гокьо. Всяка вечер смятахме и пресмятахме колко дни имаме и за какво ще ни стигнат. Всеки ден смятахме и всеки ден се оказваше, че имаме повече време, отколкото сме си мислели. Не знам как се получаваше.

От Намче до Пангбоче не се случи нищо забележително, ако не броим все по-близките срещи с грамадите и едно брутално слизане, последвано от още по-брутално изкачване към Тянгбоче. Там някъде се радвах, че няма да се връщам по същия път… блажени са вярващите.

Форче
Phunky Tenga – дупката преди Тенгбоче
Тенгбоче – манастирът

Самото Тянгбоче се оказа на доста интересно място – ребро от планината, оградено от три страни от дълбоки урви, с жестоки гледки към Еверест, Нуптце и Лхотце от едната страна, Ама Даблам от друга, Тамсерку и Кантега от трета и Конгде от четвърта. Хич не са били глупави монасите като са правили манастира точно там. Ние хапнахме там, проверихме какво предлага местната пекарна и отпрашихме към Пангбоче.

Така бяхме подпалили, че можеше и до следващото село (Сомаре/Shomare ~4000m) да стигнем. В крайна сметка останахме в Пангбоче, където от лоджията имаше убийствена гледка към Лхотце и Ама Даблам. Тоя път бяхме в някаква доста мизерна постройка, но пък имаше почти безплатен интернет. На това място имаха някакво странно виждане по въпроса с интернета – един си плащаше, те пускаха рутера и останалите ползваха free. Или го пускаха и спираха по собствено усмотрение, без парола. Не се чувствахме много комфортно, храната отново се оказа проблем за по-взискателните, а и гостите бяхме само ние трите и двама странни типа със сърдити физиономии. За сметка на това имаше местни тийнейджъри, които по нищо не се различават от нашите – шумни пишлемета, захапали телефоните. Преди това бях минала през банята и съм почти сигурна, че едното лекенце надничаше през дупките в стената. На връщане коренно си промених мнението за мястото, но тогава дори аз се предадох и се прибрах рано-рано в стаята.

 

На сутринта ни чакаше дълго ходене до Лобуче и нов височинен рекорд за моя милост. Излизането от долината към Фериче мина неусетно, него го подминахме като малка гара и от там ни чакаше дълго и досадно ходене покрай реката в една широка, разлята долина към Дугла.

От Пангбоче нагоре
Тамсерку и Кантега
Досадната долина към Дугла

Преди Дугла отново видяхме българи. До този момент бяхме срещнали само един, още в първия ден от трека – някъде след Лукла. Той обясняваше как компанията изпозагинали някъде по превалите, пък той отивал да си събере багажите от Лукла и се връщал да качва Конгде. Предвид събитията от следващите дни, едва ли го е качил, но ако някой е чул нещо за тоя юнак – ще се радвам да разбера развръзката. Бел. авт – почти година по-късно в магазина се появи един българин от Израел, който ме гледа, гледа, па попита “абе ти да си ходила някъде миналата есен”, предположих че за Непал пита и викам “да”. Оказа се същия, нямам обяснение как ме позна! Качил е Конгде все пак 🙂
Та този път видяхме двама и освен че се зарадвахме на българската реч, май нищо полезно не научихме от тях. Казаха че чайната под превала (Дугла де) била най-скъпото място ever и че за превала ще ни трябват по две енергийни гелчета на калпак. Бъркаха и за двете, най-скъпото място се оказа Джонгла, а превалът се оказа лесна работа.
Идеята с тоя превал беше, че когато стигнеш лоджиите в подножието му и погледнеш серпентините – веднага се спичаш. Изглежда много, а всъщност не е. Обядвахме преди него и бавно и спокойно си го качихме – денивелацията е някакви 200м (къщичките са на 4620, а превалът на 4850, горе-долу). Дори и на тая височина двеста метра се оказаха напълно преодолими, а превалът си изглеждаше като някоя по-стръмна пиринска порта.
зелените покривчета са покривите на чайните в подножието на портата, снимката е от малко преди средата.

 

 

Срещала съм да наричат Дугла “превалът на духовете”, не си давах ясна сметка защо, докато не попаднах там – мястото е превърнато в мемориал на загиналите из Кхумбу и не само.

 

към Лобуче

От Дугла до Лобуче се стига много бързо и безболезнено, не знам тогава дали си давах сметка колко е необичайно да има сняг по това време на годината там. Приемах го за даденост, но всъщност трябваше да е голо. Когато пристигнахме в Лобуче момците ни заведоха в един коптор, облицован с ламарина, а по пода на вътрешната тоалетна вирееха разни зелени растения. Е тоя път даже и аз не издържах и заявих че няма да спим там, пък ако трябва и с агенцията в Катманду ще говорим. Явно опитваха да спестят някоя рупия, но тая нямаше да я бъде. Донякъде ги разбирам – след промяната в трека всякакви предварителни уговорки със собствениците на лоджиите бяха отпаднали, ама все пак… Поне действаха бързо като видяха, че няма да мине номера – след десет минути вече се настанявахме на съвсем друго място, в съвсем прилична и най-вече чиста обстановка. Не знам какво си мислеха тея двамцата, но тоя път малко прекалиха. В крайна сметка ние пък бяхме доволни – щяхме да спим в нормална обстановка, а и вече сами си избирахме храната. В Лобуче имаше и интернет – 10$ на час, работещ само докато има слънце. След залез из селцето се срещаха множество бледолики, разпитващи насам-натам дали някъде няма работещ wi-fi, като един от тях мога да потвърдя, че нямаше.

Лобуче, спахме в Himalaya Eco Resort, хубаво място. По лепенките и знамената в столовата си личеше, че доста българи са минали през него. Освен това някак Нуптце ти се пада пред вратата… чудно място е Лобуче!

 


Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *