Nepal…втора част – Катманду


08.10.2014

Преди няколко години изведнъж ми се беше загнездила мухата, че трябва на всяка цена да отида в Катманду. Катманду беше някакво място от приказките, даже името му е приказно – като малка си мислех, че е до Тимбукту. Твърдото решение обаче дойде една вечер в една софийска квартира на 14-я етаж. Ей така, както си бях в леглото, изведнъж в главата ми се оформи убеждението, че трябва да отида в Катманду. Това беше скоро, преди има-няма 4-5 години. Да отида в Хималаите беше мечта от край време, но Катманду висеше като някаква нищожна междинна спирка. Тогава изведнъж стана цел.

Из “Приказната мръсотия на Непал”*

За човек като мен, никога не напускал пределите на Стария континент, да попадне изведнъж в Азия трябваше да е като шамар с тухла. Тухлата обаче се оказа мъничка, съвсем миниатюрно тухле, така да се каже. Предполагам, че шокът от летището си каза думата и до последния ден не се намери нещо друго, което да ме потресе истински. Не ме притесни много даже трафика, въпреки настойчивите опити на всичко живо да мине през нас. Пешеходците са развили завидни умения да слаломират между превозните средства, моторите се движат на зиг-заг между четириколесните, а понякога ми се струваше, че откриват и телепортацията. Въпрос на чест е ръката ти да не слиза от клаксона и да излизаш от уличките без да ти пука има ли в кого да се блъснеш или не. Щом си на клаксона – другите да му мислят. Движението е ляво, но само по принцип, дефакто всички се движат по средата и изпреварват откъдето и както намерят за добре. Тук-там имаше и светофари, някои даже работеха. Към края на деня бяхме обявили шофьора на буса за абсолютен шофьорски гений и спасител на животи.

Пашупатинат/Pashupatinath

Пашупатинат е мястото, където се извършва погребалния обред на хиндуистите. Освен това е най-значимото хиндуистко светилище в Непал. Кладите по брега на свещената река Багмати изпепеляват тленните останки, а няколко крачки встрани се подготвят нови тела. От другата страна има хоспис, където вярващи чакат последния си час и се подготвят за срещата с боговете. Там се намира и най-големият храм-светилище на Шива, до който само хиндуистите имат достъп. Продавачът на билети пък беше чувал за България, знаеше за щангистите ни.

кладите

Останките от телата поемат пътя си заедно с Багмати – свещената река, мръсна, гъста направо, осеяна с плаващи боклуци. В същата обаче те се и къпят, вероятно и пият от нея, живот, смърт, всичко се слива в едно във водите на Багмати.

За Пашупатинат бях чувала, бях чела, знаех какво да очаквам и все пак се оказах малко неподготвена. Не за кладите, знаех че са там. Не за телата – и за тях знаех. Не случайно ни заведоха там рано сутринта, когато миризмата все още не се е наслоила в плътен облак, а и вечно запушения ми нос беше благословия в тоя момент. Шашна ме мръсотията и може би донякъде предприемчивостта на така наречените мъдреци или садху. Въпросните са по-вталени, или по-окръглени човечета, нарисувани във весели оранжево-червени тонове и с охота снимащи се с туристите срещу някой долар. Пълен цирк, но пък бяха колоритни. Сред тях имаше и един бял момък с очилца, предположих че е закъсал за пари в Катманду и не е открил по-лесен начин да изкара нещо.

Човечетата “садху”

От другата страна на храма се тълпяха хиндуисти, дошли да отбележат поредния празник. Въобще октомври е месецът на фестивалите в Катманду. Минавайки през тълпата си дадох сметка, че мръсотията си е част от пейзажа – религията и мирогледа им са такива, че това просто не им прави впечатление. И да не е само това – практиките им са такива, че рано или късно се стига до мацане с боя – по статуи, по чела, по земята. Освен това е шумна, пъстра, крещяща религия. Факт е обаче, че Пашупатинат е може би най-впечатляващото нещо в Катманду. Поне от тези, които ние видяхме.

Боданат / Boudhanath и Храмът на маймуните / Swayambunath
Без да изпадам в религиозни размисли, ще споделя че от всичките по-големи религии, будизмът като че ли ми е най-симпатичен. Доколкото може да има нещо симпатично в религията. Въобще усещането около най-голямата будистка ступа беше доста по-омиротворено и одухотворено след врявата на Пашупатинат. Около ступата имаше десетки магазини и капани за туристи. Като истински такива, ние веднага се подлъгахме и понакупихме някоя и друга дивотийка. Екскурзоводът естествено ни заведе в магазинче за пеещи грънци / singing bowls, където продавачите ни биха купите като камбани по главите, лекуваха ни колената и гърбовете, ние обаче не се подведохме, сметнахме се за излекувани и нищо не купихме.

Маймунския храм се оказа малко разочароващ – толкова много човешки маймуни имаше, че косматите се бяха скрили вдън горите тилилейски. Но пък имаше гледка към Катманду.

Тук отново ни заведоха, уж между другото, в някаква работилница за мандали. Всъщност беше готино и интересно, чак се вързахме и си накупихме рисунки. Тук също бяха чували за милата ни родина, но не за спортни подвизи и шампиони – момчето знаеше кой е Азис!
Дурбар / Durbar Sqare – стария град
До към 19 век в страната се строят дворци, отварят се училища, водят се битки, включително срещу Великобритания, войниците гуркхи стават известни с безстрашието си (после пък помагат на британците да си пазят Индия), предполагам, че беднотията извън палатите си е била същата като днес… И все пак бях впечатлена, малко по-късно минах покрай гимназия, отворена през 1824, по онова време ние държава не сме имали, а в Катманду са отваряли гимназии. Сградата обаче изглеждаше неподдържана от тогава. Една вечер се заговорихме с водачите за политическата обстановка в Непал и България. Поголовна корупция, лошо управление на малкото ресурси, сделки под масата и никаква далновидност. Според тях никой не прави опити да изкара страната от мизерията. Позната история, но истината е, че ние сме в белия свят и си личи, колкото и да не ни се вярва.

Тамел

След забележителностите ни изпратиха Санджийб да ни заведе до Тамел за последни покупки. Санджийб е ухилен младеж, поназнайващ руски (това после го разбрахме), който се превърна в пътеводна светлина и личен гид из улиците на Катманду. Останах възхитена от динамиката в туристическото кварталче – хотели, ресторанти, продавачи на-каквото-се-сетиш, сладкарници ако щеш, супермаркети, барове, коли, мотори, велорикши, north face, north fake… всичко, концентрирано в няколко улички. Щях да имам още доста време да скитам из Тамел, но ме очарова още с първото посещение.

Общи приказки

Туристическите забележителности не са Катманду и Тамел не е Катманду. Катманду е сблъсък на непочистени лъскави фасади с коптори без прозорци и врати. Всичко е мърляво, и прашно. Между потрошените таксита се промъкват лъскави джипове и мотори на цената на прилична годишна заплата. Това, което ние бихме нарекли гето, там е най-обикновен квартал. Не се оглеждах за сателитни чинии, но почти на всеки ъгъл се продаваха плазмени телевизори. Някои неща са си същите и на другия край на света.

следва..

* от “Мечта отвъд долините” на Л.Янков



Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *