Nepal… десета част – обратно в Намче


21-23.10

Станах доста рано, с надеждата, че Гопето ще е готов и ще отпрашим веднага за Намче. Него обаче го нямаше нито в двора, нито в столовата. В нея попаднах на един премръзнал тип, опакован с две якета, шапка и като цяло в доста окаян вид. Поздравих го и докато се чудех дали да го заговоря, влезе Чарли, американецът. Чарли беше доста бъбрив човек, предната вечер беше обяснил на всички, че имам стомашни проблеми, показваше снимките си от Филаделфия и твърдеше, че ще постави плакат на летището в Лукла, подканващ трекерите следващото им пътуване да е натам – no Khumbu cough, no tummy bugs, just sunshine and beaches. Или нещо от сорта. С влизането изстреля стотина думи в минута към опакования човечец, който след някакво време се размърда и си разказа историята.

Бил в базов на Ама Даблам, но по някаква причина, която вече не помня, решил да слиза следобеда. За зла беда замръкнал малко над реката, нямал светлина в себе си и прекарал часове в търсене на моста, който се пада почти зад лоджията. След сериозно лутане се отказал, извадил си чувала и прекарал ужасна, ледено студена нощ на брега. Опитал да запали огън, но всичко било влажно. Бил сигурен, че моста е наблизо, когато се развиделило най-накрая го видял, намирал се е на триста метра от него, но в тъмното не можел да го намери. Сега се беше опаковал в столовата и си чакаше закуската – пържола от як. Това обясняваше и якото блъскане, което се чуваше откъм кухнята.

Изгрев от Пангбоче – Лхотце. Еверест се подава също.

Малко по-късно Гопал се появи и ми донесе закуска – палачинка с ябълки. Въобще и изобщо не исках да ям, но отново ме чакаше доста ходене с две големи изкачвания – преди и след Тенгбоче. Успях някак да се справя с половината храна и тръгнахме. В Намче бяхме някъде около обяд, двата ужасни баира ги изтичах пред Гопал, не защото ми беше готино да го правя, а защото исках да се махат. По едно време толкова дръпнах пред него, че той не можеше да ме настигне. На всичкото отгоре се оказа, че видял някакъв негов роднина – носач, но гонейки ме, едва беше успял да го поздрави. Обикновено проблемите там идват от водачи, които не си изчакват клиентите, в случая аз бях болен клиент, който търчи като изоглавен, а водача си крета отзад със сополите. Стана ми малко съвестно, че така го юркам и когато след голямото изкачване от Phunki Tenga (дупката между Тенгбоче и Намче) той предложи да починем, се съгласих. Надморската височина, смектата и имодиума изобщо не се бяха отразили на стомаха ми и положението си беше кажи-речи същото, исках да стигна Намче и да знам, че имам 2-3 дни да си оздравявам спокойно.

Тенгбоче

Последния един час почти тичах, въпреки че бях останала без сили, най-накрая се добрахме до хотела и нахълтахме в столовата, където Поля ме чакаше. Горката беше прекарала вече 5-6 дни сама в Намче и започваше да подивява. От няколкото разменени думи във Фейсбук предишните дни бях разбрала обаче, че е открила Ринджи.

Ринджи

Надявам се всички знаят кой е Чованг Ринджи. Това е човекът, който тръгва заедно с Христо Проданов към Еверест през 1984, по време на атаката го удря кислородна бутилка и е принуден да се върне, по-късно заедно с Людмил Янков и Трифон Джамбазов (Джамбо) прави всичко по силите си да помогнат някак на Христо. Развръзката я знаем.

Ние нямахме представа къде живее Ринджи Шерпа, дори не знаехме дали е жив. Ринджи беше име от книгите, герой от приказка за героизъм и отчаяние. Отивайки там ни мина през главите, че може да го потърсим, но се съмнявах че наистина ще го намерим. Когато за първи път пристигнахме в Намче и започнах да качвам снимки във вездесъщия клюкарник, под една от тях Джамбо написа “Поздрави на Чованг Ринджи. /от Джамбо/…. Домът му е на склона в ляво. Хубаво е да питате по-старите.”. Единственият по-стар, когото бях видяла из Намче и който ми изглеждаше като да ги разбира тея неща, беше продавачът в магазина на Rab, но така и не влезнахме повече при него. Помолих момчетата от хотела да го потърсят, те обещаха да проверят. Няколко дни по-късно се върнахме в Намче да оставим Поля, момците казаха, че не са открили такъв човек. Но Поля беше успяла – питала човека от Rab и той я упътил.

от плът и кръв – Ринджи ; снимка на Поля

“Чованг Ринджи. Не знаех нито жив ли е, нито в Намче ли живее още, но така и така ми се отвори време там, след петъчния пазар просто спрях край един по-възрастен продавач на екипировка, питах го познава ли някой от по-старите височинни шерпи, той ме изгледа критично, попита: “Що, да не ти трябва на теб?”, посмяхме се, обясних му каква е играта, в момента, в който споменах името Чованг Ринджи, очите му светнаха, показа ми посоката и тръгнах, право нагоре към “върха” на Намче, през ниви, телени огради, камънаци. Качих се отгоре и до новостроящ се хотел, видях една жена и мъж, който цепеше дърва. Начи не знам дали е нужно да споменавам, че знаех, че е той, още преди да попитам. Както и да е, погледах го 3-4 минути и се обадих, казах кого търся, Ринджи вдигна ръка, попитах го водил ли е случайно едни българи към Еверест през 1984, той хвърли брадвата, хвана се за главата и извика “Идвай вкъщи!”. The rest is history. Страхотен човек, истински.
А за тази среща благодаря на Джамбо.”

Когато се върнах до някаква степен исках и аз да се видя с него, но пък си дадох ясна сметка, че няма какво толкова да му кажа. Срещата с Ринджи си беше за Поля, нейния подарък от Хималая и възмездието за вируса и изпуснатия трек. Живот и здраве аз ще се върна и ще бъда гост в хотела му, ще имам предостатъчно време да го видя. Освен това тя му беше казала, че сме решили за три дни да стигнем от Намче до Базов лагер, той заявил, че не сме добре с главите. Не че не го знаем, но е друго да ти го каже и Ринджи.

———
Следващия ден беше определен за пране, че всичките ни дрехи смърдяха на крака, якове и още най-разнообразна гняс, а аз трябваше да направя нещо по въпроса с яденето. Все още нямах никакъв апетит и направо ми се гадеше от миризмата на храна, но вече нямаше как – налагаше ми се насила ако трябва, да си навра нещо в стомаха. Оставихме парцалките в една пералня (прането се плаща на парче – полар еди колко си рупии, тениска – еди колко си, панталон, яке и т.н.) и със сетни сили се добрах до сладкарницата, където според Поля имало кашкавалки за по 5-6 долара. Кашкавалката обаче ми се стори твърде огромна и реших, че по-добро за възвръщане на апетит от шоколадова паста, няма. Освен това не бях пила истинско кафе от Катманду насам, та си взех и едно дълго еспресо… О, няма такава грешка! Стомахът ми прие храната почти безропотно, но за сметка на това явно вдигнах кръвно, захар и каквото още може да се вдигне… долазих до леглото в хотела още по-обезводнена и с ужасен световъртеж, а Поля изхвърча да ми търси електролити. Час по-късно и един литър отвратителна електролитна гадост, вече бях по-добре, събрах сили да отидем да си съберем прането и да гледаме филм за шерпите в сладкарницата.

хотелското куче, готово за кукур тихар(кукур – куче)

Привечер Гопал потропа на вратата и каза “имам изненада”, изведнъж зад него се появиха Вени и Ефка, доста измъчен вид имаха, но иначе си бяха съвсем наред! Бяха минали Чо Ла, бяха стигнали Гокьо, Вени се беше качила на върха и се бяха смъкнали само за ден от Гокьо до Намче през долината! Отново се събрахме всичките кифли и отново започнаха да се повдигат въпросите “ами утре какво”. Наил искаше търчането да продължава и ако може още на следващия ден да стигнем Лукла. Човекът си правеше сметки веднага да хване друга група, но нас това не ни касаеше – имахме билети за Катманду за след 3-4 дена и въобще нямахме намерение да се съобразяваме с него и да си висим после в Лукла. Опита да ни баламоса, че щяло да има проблем с билетите, това ми беше ясно, че не е вярно. После измрънка нещо за някакъв фестивал, аз пък не виждах какъв е проблема с фестивала, после Вени ни светна, че бързал за Лукла. Отсякох, че те двете имат нужда от почивка и ще тръгнем в петък за Факдинг, точка, полетът ни от Лукла беше в неделя.

Хлапетата разпределят добива от фестивала

Следващия ден го прекарахме в скитане по магазините, още един филм, тоя път в Danphe bar – най-известния бар в Намче, някоя и друга бира, покупки и очакване на прословутия фестивал вечерта. Оказа се, че ще празнуваме Тихар – петдневни празненства, всяко посветено на животно или човек (http://en.wikipedia.org/wiki/Tihar_%28festival%29). От всичко разбрах, че боядисват челата на кучетата, кравите, правят си дискотека на открито и хлапетията събират пари като сурвакарчета. В крайна сметка беше забавно, направо си ни изпратиха с песни и танци.

в bar Danphe

следва


Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *