Nepal… първа част – полет


или как четири кифли се озовахме през девет планини в десета
06-07.10.2014

Четири кифли, два полета, 14 часа на летището в Доха, Катманду. Здрасти, Хималая.

По време на първия полет не знаех къде съм. Самолетът беше чистак-бърсак нов А320 на Катарците. Излетяхме от София, кацнахме за час в Букурещ и отпрашихме към Доха. Някъде над Добруджа се появи небесния брат на Брокенския призрак

Floyd в ушите, стомахът в гърлото и “майко мила, къде тръгнах”. Самолетът обаче гълташе неумолимо милите до Доха и малко преди полунощ кацнахме на новото Doha Hamad International Airport. Веднага ни пуснаха на примоция малко катарски въздух – явно полета от София не е много важен и не заслужава ръкав, ами автобус. Аз се надявах директно от климатика в самолета да се озова при климатика на летището – греда! Излизайки на стълбата щях да припадна – 30+ градуса и близо 100% влажност, дишай ако можеш.

пристигаме в Доха. На такъв искам да се повозя някой път 🙂

 

основната забележителност на летището в Доха

Последваха едни нечовешки 14 часа. Намерихме една от така наречените “quiet rooms” – стаичка с нещо като шезлонги и говорител на тавана. Всеки опит за спане беше моментално париран от привикването за следващия полет. На арабски, английски и от време на време японски, испански, френски или немски за разкош. Трите ми спътнички се тръшнаха да спят, аз поскитах из терминала докато не се разредиха полетите и чак тогава опитах и аз. Не ми се получи много-много, че вече бях ударила едно доста силно кафе. Междувременно излетяха два полета за Катманду, а нашият беше чак по обяд.

Жирафът Павел се опитва да спи в “тихата стая”

Летището иначе е голямо, просторно, продават от пиле мляко, лесно за ориентиране, безплатен wi-fi, компютри и конзоли. Имаше и кът с телевизори. През нощта се забих в едно магазинче да си взема вода, продавачът ме пита къде съм тръгнала, Катманду, казвам аз и момчето като светна: “Ама знаеш ли, аз съм от Непал!”, е пич, не знаех, но браво на теб 🙂

Недоспали и леко неадекватни, най-накрая се озовахме на гейта за нашия полет. Рязко усетихме, че сме тръгнали към третия свят, въпреки че в нашите очи и родината се лашка някъде между втория и третия. В големия и доста опърпан A330 се бяхме омешали бели трекери с индийци, непалци, всякакъв странен и шарен народ. Там още забелязахме непалския ентусиазъм що се отнася до мобилните комуникации – още на гейта се надвикваха по телефоните, после вече не ни правеше впечатление. Из Хималаите носачите, понесли 60-70кг на гръб, постоянно бяха с ръка на ухото. Гледаш го – окъсан, мръсен, навлякъл оръфана пухенка, но за сметка на това по джапанки, и в ръката му телефон с размера на малък компютър.

 

Доха. По време на трека едни израелци ме питаха дали е готино там, че тях не ги пускат… какво можех да им кажа – жега, влага, пясък и небостъргачи. Не е моето място.

Този път пътувахме с голям, старичък и подозрително мръсен А330 – под седалките се връгаляха обелки от бонбони, кутийки от храна и чашки. По време на полета се стъмни, залезът не го видях, но виолетовата разфокусирана мъгла на границата между ден и нощ ме хипнотизира за известно време. През останалото гледах стари серии на Big Bang Theory, слушах Prem Joshua, ядях и чат-пат хвърлях по един поглед навън, Светлините на Делхи блещукаха като купчина златни мъниста, а след като го подминахме попаднахме съвсем буквално и несъмнено в Тъмната Индия. Знаците за цивилизация десет километра под нас станаха съвсем редки и слаби, нямаше повече мъниста, пълна тъмница до Катманду.

Катманду! Tribhuvan International Airport се оказа добра школовка за пъстрия хаос на непалската столица. Старичко летище с дървена дограма и резбовани дървени гишета, табелите не бяха много ясни, но следвайки тълпата бели попаднахме на правилната опашка. Процедурата за визите беше страшно лесна – попълваш една-две хартийки, плащаш 40$ и ти бият печата. Дори успях да обърна някакви долари в рупии, на връщане не се справих толкова добре с обратната процедура. Голямата лудница настъпи, когато вече бяхме официално приветствани в страната и тръгнахме да си търсим багажа. Триста дяволи и двеста буди – миниатюрната лентичка за багаж се виеше като змия из една малка зала, където всеки се буташе, газеше чуждите чанти или разнасяше гигантски плазмени телевизори и чували с ориз и чесън. Всичкия шарен народ от нашия и следващия полет беше там и всеки се блъскаше с колкото лакти има свободни. Измъкнах си сака и усетих, че съм вир-вода. На летището няма климатици, тук-там някой вентилатор на тавана.

Ошашавени излезнахме от летището и попаднахме в следващия филм. Видях Рам от Marron Treks да ни чака от другата страна на улицата, моментално се мушнах под оградата, само за да попадна пред друга ограда и да се примиря, че ще излизам с всички. Докато стигнем при него и братовчед му Сикхар ни бяха наобиколили наперени младежи, които ни дърпаха саковете и куфарите и настояваха да им дадем пари. Толкова не знаех къде съм, че седях и ги гледах тъпо, докато Сикхар не ги разгони. Тогава установих и че в Непал движението е ляво. После разбрах, че е по-скоро средно.

Добре че беше тъмно когато пристигнахме, защото първия сблъсък с трафика щеше съвсем да ни довърши. С други думи – не разбрахме много от слалома по улиците, видяхме цяла една улица с осветление и малко след това бяхме в хотела – Yellow Pagoda, мястото където да се скриеш от миризмите, лудницата и повсеместния прахоляк. Имах чувството, че над Катманду е надвиснал гигантски прашен облак и ако по някакво чудо градът реши, че му е писнало от това място и се измести на чист въздух, то облакът пак ще си върви с него и никога няма да го остави на мира.

Зарадваха ни, че на следващия ден трябва да станем около 5.30 за туристическата обиколка на Катманду. Тоя безбожен час малко ни стресна, но после разбрахме, че си е нормално – стават в 5, обядват в 10-11, а в 8 вечерта голяма част са по леглата. Не знам дали ми повярваха като им казах, че ставам за работа в 8,30-9.

Този венец все пак исках да си го запазя, но… накрая когато се върнахме в катманду се беше превърнал в лепкава гняс, поне не смърдеше.

Първа нощ в Катманду, бях изморена но не успях да спя добре… русата ми тиква отказваше да приеме къде се намира и трябваше на няколко пъти да се убеждавам, че наистина съм там.

следва…


Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *