Nepal… трета част – Лукла и отвъд


9-10.10

“Фляааааай Люкля! Фляааааай Люкля!

крещеше каката по говорителя на вътрешния терминал на летището в Катманду. Ние пък чакахме евентуално да излетим за Люкла.

Бяхме станали някъде към 4 и нещо, в пет бяхме тръгнали за летището. Стигането до терминала за вътрешни полети минава през строеж, където същите напористи младежи ти изтеглят денка от рамото и искат пари за хамалската услуга. После има рентген за всичкия багаж, следва чекиране, където намятат багажа на цялата група на един кантар и искат пари за свръхбагаж (позволения бил 10кг на пътник, не го знаех, нашите денкове бяха по 15 средно, платихме май 24 долара отгоре общо). В тоя момент откарват багажа и идва проверка на ръчния, плюс обиск. На девойките им събраха джобните ножчета, на мен ми гепиха запалката.

Отвътре терминала изглеждаше доста по-добре, но нямахме време да се оглеждаме, почти веднага ни натовариха на бусчето за самолета, където повисяхме, докато се сменят двама-трима шофьори и ни закарат до паркинга за малки самолети.

първи опит

Нашият беше Dornier 228 на Simrik Airlines, мъничък, подходящ за кацане и излитане на къси писти и много шумен. Настанихме се като самолетчето беше почти празно, по седалките имаше тежести за баланс. Малко след това слезнахме, защото падна мъгла и затвориха летището. Върнахме се на терминала.

След час, да речем, мъглата се вдигна и отново ни натовариха на самолета. Този път го напълнихме. Рулирахме, стигнахме пистата, перките забръмчаха оглушително (в малките самолечета има и стюардеса, раздава бонбони и памук да си запушиш ушите), тръгнахме по пистата и не излетяхме. Технически проблем и обратно на терминала.

втори опит

Висяхме си и слушахме “Фляяяяяй Люкля! Фляяяй Люкля!”, с което привикваха по-щастливите пътници с билети за здрави самолети. Водачът ни Гопал го бяха извикали някъде и въобще не знаехме какво се случва. Оказа се, че са анулирали полета, но той е успял да смени билетите с други и сега щяхме да летим със Sita Air. Изведоха ни от терминала, чекирахме се отново, отново минахме проверката на ръчния и обиска (тоя път и една ножичка падна жертва) и за трети път поехме към самолета – малко по-опърпан Dornier. Опърпан, ама бърз, докато се усетим къде сме и бяхме почти стигнали – 25 минути. Полетът беше нормален, само дето като друсне това самолетче и имаш чувството, че ще се обърне.

трети опит

Не успях да усетя пълното удоволствие от кацането в Лукла, защото от мястото си не виждах пистата, нито пък как сме се засилили към бетонната стена в края й. Снижихме, друсна, кацнахме и спряхме. Толкова. Само ушите ми пищяха още известно време, въпреки памука.

от самолета

В Лукла обядвахме и тръгнахме. Най-накрая бяхме по “пътеката на хилядите нозе” към Намче. Лукла се намира на около 2800-2850м, първата ни нощувка щеше да е във Факдинг (точно така – Факдинг / Phakding) на 2600м. Демотивиращо е, особено като знаеш, че на следващия ден трябва да изпълзиш до 3450, където е Намче. Този първи ден мина в шеги и закачки, ходенето беше лесно, височината още си беше “нашата”. Всяка ступичка, рекичка и молитвено знаменце по пътя бяха надлежно документирани. Не разбрах кога стигнахме до лоджията.

Лукла

Лукла, на връщане оценихме Starbucks подобаващо

 

Нашият багаж

между Лукла и Факдинг

Водачите

Още не бяхме свикнали с порядките и не знаехме кое е нормално и кое не е. Момчетата ни поръчваха храна и ни я сервираха. Чудехме се дали е прието водачът ти да ти избира храната, но решихме да им се доверим. По това време нямахме много претенции, пък и всичко ни беше интересно за изяждане. Оказа се, че не трябвало така, но ние така или иначе на по-късен етап поехме нещата в свои ръце и започнахме сами да си поръчваме. Това обаче, с което не успях да свикна, беше отношението към водача. Истината е, че аз никога не съм ходила някъде в планината с водач. Всички решения, заедно с произтичащите от тях следствия, са си били само моя отговорност, или моя и на някой друг. Сега изведнъж бях с двама водачи, които почти не говореха английски и на всичкото отгоре ни сервираха! Може би бъркам, поправете ме… както казах, този вид туризъм ми е бил чужд до сега. Винаги съм си мислела, че водачът е шефа, водачът е този, когото слушаш безпрекословно, водачът е този, на когото може би ти трябва да сервираш. Водачът е по-опитен от теб и трябва да имаш респект. Нещата обаче хич не седяха така – момчетата разнасяха подносите храна и изпадаха в шок, ако ни видеха да си отсервираме сами. Отне ни време да ги убедим, че предпочитаме да не ги занимаваме с такива глупости. Западният турист, тръгнал по пътеката, не е планинар, той не е нищо повече от клиент (и златна кокошка за местните магазинчета), западният турист явно е доволен от това и му харесва. На мен обаче ми беше абсурдно до последния ден. Гледах да не се конфортирам с момчетата (доколкото успявахме да се разберем), а и те в общи линии се съгласяваха с нас, що се отнася до трека. Можеше да са малко по-убедителни и настоятелни по някои въпроси – като например удачно ли е за три дни да стигнем от Намче до Кала Патар, но предполагам, че езиковата бариера си каза думата и просто им беше по-лесно да се съгласяват. Също можеше и да не кимат “yes, yes”, пък после да си питат ушите, но вероятно в 90% от случаите изобщо не ни бяха разбрали. Повечето пререкания ставаха заради храната, която през половината време те ни поръчваха. Комуникацията куцаше брутално, но честно казано на мен не ми пречеше – бях в Хималаите и въпросът дали ще ям спагети или момо, пица, ориз или нещо друго, беше последната ми грижа.

дворчето на лоджията във Факдинг
Като за първи ден духът беше още висок, даже ритуално изпихме и по една бира Еверест в лоджията. Всичко беше супер – намирахме се на 2600 и на следващия ден отивахме в Намче!
В лоджията освен нас имаше и разен шарен народ, запомнила съм две групи френско говорящи, които често засичахме и след това. Едните бяха две двойки на средна възраст, не знам защо, но им бяхме много интересни, счупиха се да ни зяпат… пък ние нито бяхме шумни, нито изглеждахме странно… в отговор и ние ги зяпахме. Да видят те. На следващия ден пък засякохме момче и момиче някъде от прибалтийските държави (не запомних от коя), които преживяха с нас самолетната сага – първо мъглата, после счупения самолет и отменения полет. Излетели чак в 14.30 и стигнали Phakding по тъмно, а ние в 10:30 бяхме в Лукла – предимството да има кой да се грижи за теб.

Факдинг ще го запомня с още нещо – жирафът Павел беше хванал гората, или се беше измъкнал от чантичката на фотоапарата, или се беше скрил под леглото. На следващия ден го нямаше, спешно трябваше да го сменя с друго животно в Намче. Така се появи овенът Павел, който беше под строг надзор и не излизаше от капака на раницата.

следва…


Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *