Nepal… четвърта част – Намче! (3450)


Намче Базаар, неофициалната столица на шерпите, отправната точка за всички експедиции из Кхумбу, последната цивилизация (вече не съвсем), първото ми минаване над 3000м, първия поглед към Големите… Хич даже не си и вярвах, че съм тръгнала към Намче, но ето – в предиобедната жега минавахме мост след мост и наближавахме митичния брутален баир към градчето. За тоя баир познати и непознати свидетелстваха, че бил нещо ужасничко. Преди него пътеката беше “непалски равна”, което е същото като родопското равно, но с по-голяма денивелация.

Въртяхме се от двете страни на Дуд Коси и подминавахме село след село. Не знам дали “село” е правилен термин, защото са по-скоро курортни селища, състоящи се почти само от лоджии.

Дуд Коси

Бяхме още в гората, пътеката беше претъпкана от такива като нас, а от време на време правехме път на кервани дзо (кръстоска между як и крава – може да живее на по-ниско, за разлика от яка, и може да носи повече от кравата) и мулета. Още с тръгването на едно магаре му се откачи тубата от самара, горкото животно пощръкля и се опита да ликвидира няколко туриста.

дзо

Там някъде ни се отвори и първата гледка към Големите. После имаше да го гледам Тамсерку от какви ли не ъгли, но първата среща си е първа.

Тамсерку се яви

Wel Come To Sagarmatha National Park

Единствената ни по-дълга спирка беше за обяд в Джорсале, обядвахме пържени картофи и пица… съвсем по непалски. Преди това бяхме минали през арката на националния парк.

WEL COME!
Nepali flat
Джорсале, последното място за обяд, сериозно – на всяка лоджия го пише (и се оказа вярно). Там някъде между табелата за горещ душ и тази за western style toilet

След Джорсале настъпи адът, тоест толкова горещо беше, а последвалия баир не помагаше никак.

След този мост (в употреба е горния) започва голямото пълзене

 

Преди моста вече ми се виеше свят от горещината край реката, а знаех че след него започва голямата мъка към Намче. Мъка, мъка… колко да е мъка. Пълзяхме си нагоре, спирахме от време на време… ако не друго поне баирът си е постояенен, предимно прашен и като го захапеш веднъж може и до горе да не спреш. Стига да те влече да бъхтиш три часа без спирка. Някъде по средата имаше едно уширение с тоалетна (платена и безплатна), което се оказа и първото място с гледка към Еверест. Не знам защо не го бяхме видели тогава, сигурно е имало облаци.

Преди Намче имаше чекпойнт. Момчетата се оправяха с формалностите, а един от служителите чинно си записа кой с какво мобилно устройство или фотоапарат влиза… или бъркам, това може би беше на входа на парка. Все тая, изводът от случая е, че трябва да си сменя телефона. Жалката ми Nokia не беше удостоена с честта да бъде записана.

Имахме и официално посрещане от местната нинджа-банда:

 

Бяхме в Намче! Онова същото от снимките в книгите за Еверест, с къщичките накацали по терасите, с Конгде отсреща и Тамсерку, надничащ иззад хълма. И имахме два дни в него (блажени са вярващите, оммммммм). Още вечерта сменихме набързо програмата, вместо да ходим до местния храм, решихме, че ще издрапаме до Everest View Hotel.

 

уличката пред хотела

Както и почти всичко в Намче – първия етаж е откъм улицата, а последния излиза две-три улици по-нагоре. Влезнахме в хотела и се наложи да изкачим 3-4 етажа вити стълби до столовата и задния изход на горната улица. На 3450m тея етажи ни се видяха безкрайни, трудни, главозамайващи и ги взехме на почивки.

Хотелът в Намче беше забележителен с почти работещия си душ срещу смешни пари (по 1$ платихме), безплатния интернет (към конкретния момент) и безплатното зареждане (отново отнесено към момента). Аз се възползвах от последното и поетапно заредих 2-3 пъти телефон, батерия за фотоапарат и камера.

На сутринта Конгде се облещи в цялата си прелест. Опитах се да си повярвам, че наистина го виждам, но не се получи, позяпахме се още малко и стана време да се видим с Чомолунгма.

Излизането от горния край на Намче беше тежък преход само по себе си, а като видяхме какво ни чака, лошо ни стана. Момчетата дадоха опция за отстъпление – първо прегазихме един малък баир, откъдето все пак Еверест се виждаше. Ние обаче бяхме категорични – отиваме да изпълзим по-големия. Еми зор беше, серпентинки от 3400 до 3800. Някакви жалки 400 метра ни изкарваха въздуха от неаклиматизираните дробове. А бяхме на някакви 500-600м над Мусала. За бога, колко са ни ниски планините, добре че са на север, та зимата до много голяма степен ги отсрамва!

Тук някъде вече бяхме научили младежите на думичката “баир”. Ако ги питаш как е терена за следващия ден, те чинно изреждаха “first small bair, then down, then bair, bair, bair!”

Голямото пълзене се отплати. Спряхме на 15тина минути от хотела, оставаше разходка по равно, но вече беше все тая. Сагарматха беше пред очите ни.

Намче

 

Еверест, Лхотце и Ама Даблам
Еверест и Лхотце

Дали се развълнувах, дали изпитах благоговение или преклонение пред най-големите, дали очите ми се насълзиха… Ми не, изобщо не можех да го проумея. В тея първи дни всичко ми беше някакъв филм – хора, пътеки, кервани, носачи, села, Намче, Еверест.. Еверест бе, оня, дето е почти 9км… попивах всичко и въобще не го асимилирах. Изведнъж от родния Пирин се бях озовала пред Еверест, ходи го проумей!

следва


Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *