Nepal… шеста част – Лунгденг (4380)


13-14-15.10

гафове, грешки и един тропически циклон…

От Таме следваше да се качим още 500 метра нагоре и да останем два дни в Лунгденг, с аклиматизационна разходка до 4700, преди да тръгнем към превала Ренджо (Renjo La – 5340) и да слезем в Гокьо (4700). Така на хартия изглеждаше ОК, въпреки че някак тия 5000м мъничко ме напрягаха, особено с цялото изтръпване и якото потене от предната вечер. Напомних си, че имаме цели два дни преди да тръгнем и би трябвало да се оправят нещата. Е, оправиха се, поне що се отнася до мен.

Беше странно, кафяви изровени хълмове (хълмове за техните представи, де – всичко наоколо беше над 4500-5000м), прашна пътека и тук-там къщурки на отсрещния бряг на реката. Това беше пътя за Тибет, някога по тези места са се движели кервани, натоварени със сол, бил е един от основните търговски пътища между Тибет, Непал и Индия. Сега е пътека за трекери, тръгнали по по-сложния начин към Гокьо. Представях си снежни гиганти, а вървях сред кафява пустош. Тази част от Хималаите я бях пропуснала при всичкото разглеждане на снимки.

В Лунгденг пристигнахме доста рано, обядвахме и проведохме първия по-сериозен спор с водачите – искаха още на следващия ден да тръгнем към превала и Гокьо, ние не бяхме във възторг, притеснявахме се, че нямаме аклиматизация и ще стане някой гаф. И сега се чудя дали пък не трябваше да ги послушаме, но от друга страна Поля се мъчеше с една настинка още от Факдинг и нямаше изгледи до се оправи внезапно, че да избута до 5300 без да си докара още проблеми. Поспорихме още малко и решихме, че оставаме два дни, както си беше по програма. Момчетата се притесняваха за времето – облаците паднаха ниско, заваля сняг. Според тях два дни по-късно щеше да е опасно да се минава. Колко прави бяха само.

Денят мина и замина, снегът поспря сутринта, само за да започне с нови сили малко по-късно. В хижата бяхме останали само ние, другите групи все пак тръгнаха за превала (и са го минали, видяхме ги по-късно), ние се отказахме от аклиматизационната разходка до 4700 заради времето. Седяхме в студената столова и се чудехме кога ще дойде хижарката с торбата лайна и ще запали печката. Може би е редно да спомена няколко думи за студа. В Лунгденг беше студено (има си хас, навън трупаше яко сняг), но не чак толкова, не беше нещо, което тук да не сме преживявали, може би беше около нулата през деня. От Marron Treks ни бяха дали по един спален чувал с лаконичния надпис -25. Сега това дали беше екстрем, дали комфорт – пълна мистерия, но аз в тоя чувал завирах нощ след нощ, на високото влизах в него и след някой и друг час се будех прегряла. Разкопчавай, събувай клин, сваляй полар, завивай се, заспивай пак. Правех го в просъница, почти всяка сутрин си събирах дрехите, които през нощта съм събличала. В стаите на лоджиите отопление няма, на места като Лунгднег няма и ток, а на други има само мижави диодни крушчици, та челника е задължителен. В столовата печката се пали преди мръкване – към 17ч и гори до към 20ч, после всички си лягат. Над границата на гората отоплението е на сушени лайна, които горят много бързо и хич не са ефективни, но друго просто няма. Във въпросния ден в Лунгденг имахме късмет – запалиха печката към 14ч и докато извикам Ефка (тя се беше пашкулирала в чувала и събираше топло), столовата беше започнала да се пълни от страшно много англичани, облечени от ушите до петите в Rab. Гадове проклети, моите неща на Rab не успяха да пристигнат навреме… даже една от девойките им беше с “моя” полар. Гледах и точех лиги.

Англичаните се оказаха военни и тръгнали да качват връх в околията, дали не беше Конгде. Вече три седмици бяха в Хималаите и се оплакваха, че понамирисват. Ние бяхме от няма и седмица и вече усещахме ароматите на як, които се носеха от нас и багажа ни. Имахме и скала за определяне на вонята – 1 як, 2 яка, 5 яка, стадо. А всъщност тогава още почти не смърдяхме. Лоджията в Лунгденг беше и една от малкото по-миризливи, в които бяхме.

А навън си валеше, за разкош гарнирано с розови светкавици. Снежна буря с гръмотевици още не ми се беше случвала до тоя момент. Тогава не знаехме, но това беше същия онзи циклон Худхуд, който изби сума ти народ около Анапурна. За нас обаче си беше досадна снежна буря, която докара твърде много сняг за минаване през прохода.

На сутринта навън си беше истинска зима! Ясен, слънчев зимен ден на 4400. За съжаление на нас ни се налагаше да слизаме – казаха, че на прохода снегът сигурно е над метър, след като 1000м по-ниско беше близо половин и ще е опасно да се мине. Момчетата добре разчитаха времето, предната вечер бяха слезли за няколко часа до Таме, явно за прогноза, но през другото време познаваха само с един поглед нагоре. Истината е, че според мен щяхме да минем прохода, но ако Поля беше здрава, а тя не беше. Ако бяхме тръгнали вкупом и не бяхме успели – пак щяхме да се върнем всичките и да загубим един ден. Просто нямаше смисъл да мислим някакви схеми за едното Ренджо, което можеше въобще да не стигнем. Вени го прие най-трудно, прегази всичкия сняг като разярен снегорин и спря чак в Таме. Ефка просто ходеше, без да дава индикации разочарована ли е, или не, а на мен ми беше все тая – имах още десет дни в Хималаите, просто исках да ги изкарам спокойно, без напрежение и ми беше напълно безразлично от кой край на превала ще съм. Освен това май най-накрая се бях преборила с манията да си държа на плановете до последно. Поля, горката, вървеше с Гопал на опашката и кротко си боледуваше.

Слизахме директно към Намче, където отново имаше известна разправия какво да правим от тук-нататък. Личното ми мнение беше, че трябва да зарежем всякакви амбициозни планове и да направим или Базов с Кала Патар, или Гокьо като нормалните хора, без да си поставяме някакви цели да минем всичко на всяка цена. Е, това не беше прието като вариант и в името на мира се съгласих да изтърчим до Базов, а после през Чо Ла да направим и Гокьо. Ако не друго, поне до 4400 бяхме аклиматизирали и можехме да си позволим малко по-големи преходи. Щом сте рекли, така да бъде. Че и водачите даже бяха съгласни, те видяха, че можем да ходим бързо и по много, та накрая започнаха и да се възползват от това.

Междувременно в хотела в Намче имаше нововъведения – банята беше станала 300 рупии ($3), интернета вече имаше парола ($6 за денонощие), а зареждането струваше 250 рупии. Както и по-късно забелязах, предприемчивостта на местните в опитите да обират западняците растеше стремглаво ден за ден и право пропорционално на надморската височина. Наличието на интернет обаче, бил той и платен, ни даде възможност да разберем, че сума ти народ се притеснява за нас, че нещо страшно е станало край Анапурна, и че досадната буря всъщност е била периферията на проклетия циклон.

Thame

Оставихме Поля в Намче и на следващия ден тръгнахме пак нагоре. Този път към Пангбоче. Не исках да става така, даже ми мина през акъла да остана с един водач при нея докато се оправи, а после двете да продължим. Обаче хималайската треска ме беше пипнала и все пак тръгнах без да го обмисля по-сериозно като вариант. След няма и седмица, когато аз слизах аварийно към Намче, осъзнах че сглупих, но.. от грешките си се учим, май…

следва


Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *