Nepal… единадесета част – краят на трека


24-26.10

Взехме си довиждане с персонала на хотел Камал (веселяци бяха момъците) и се спуснахме по стълбите до улицата. Последните дни в Намче бяха минали много по-бързо, отколкото очаквах. Хем исках да се прибера, хем не ми се тръгваше от планината. Предишната вечер майка ми беше писала да оставя нещо дребно в Намче, за да се върна някой ден. Тъй като съм скарана с всякакви суеверия, реших, че загубения още в началото жираф е достатъчен залог и не се занимавах повече. Тъкмо подминахме улицата и се сетих, че съм си забравила фотоапарата в столовата, та се върнах още преди да съм си тръгнала.
последен поглед към Богинята Майка
Слизането по големия баир от Намче до Дуд Коси мина доста бързо, като изключим отвратителния прахоляк. На площадката с тоалетните някъде по средата си казахме довиждане и с Еверест.
Следваше досадната част от пътя – нагоре-надолу, ту отляво, ту отдясно на реката, от село в село и така до Факдинг. На последния мост преди него Гопето нещо полудя и започна да го клати, от люшкането Поля откри най-ефективния начин за тичане по мост, а Вени награби щеките да пребие психопата.

Вечерта във Факдинг беше знаменателна – празнуваше се втория ден от Тихар. Подвижната дискотека се появи в двора, чужденците си стояхме кротко вътре, докато отвън местните танцуваха до спукване. Пусто любопитство – не се стърпях и излезнах отвън, задно с Поля, Ефка и една италианка. Веднага ни наобиколиха и ни подкараха да танцуваме, веселичко беше, Гопал и Наил се търкаляха от смях. Едно петгодишно девойче се лепна за мен и не ме остави, чак трябваше да се крия накрая от нея. Вечерта приключи когато дискотеката влезе в столовата да събере “данък танци”.

На следващата сутрин най-накрая имах желание да закусвам, не се чувствах като пребито куче и горе-долу нещата влизаха в релси, обявих се за здрава. Само разстройството си ме държа до София, но не може пък всичко да е наред.

 

 

Рано-рано пристигнахме в Лукла, обиколихме кафенетата и магазините, позяпахме самолетите, дадохме бакшишите на носачите, погледахме как вали град, позачудихме се дали ще успеем да излетим на сутринта и прекарахме дълъг следобед в столовата до следващата дискотека. Докато мръхтяхме следобеда решихме да опитаме чанг, това се оказа есенцията на цялата гняс, през която бяхме минали. Чанг е слабоалкохолна напитка, нещо от сорта на бирата, прави се от просо, ечемик или ориз. На вкус няма нищо общо с бира, смърди на крака, якове и запалени якски лайна. Вкусът му е като на прокиснало бяло вино и ферментирали чорапи. Отвратително, но си изпих цялата чаша, все пак вонеше на две-три седмици трек в Хималаите.

Нощувахме в лоджията зад летището – Sherpa Lodge Coffee Shop
с носачите и Гопал
Рано сутринта на 26 октомрви преминахме уличката пред лоджията и влезнахме в терминала на летище Тензинг Хилъри. Чакалнята вече беше пълна, нашия полет се водеше “Sita 1” – толкова, първия полет на Sita за деня. Чекирахме се (може да изглежда нищо и никакво летише, но си има всичките удоволствия), доплатихме пак свръхбагаж. Минахме през секюрити, където неочаквано проверяваха доста стриктно (ножчета, ножички, запалки, цигари и един дявол знае още какво потъваха в чекмеджетата) и зачакахме на “гейта”. Слънцето изгряваше над Хималая, а ние се товарехме в същото опърпано Дорниер-че.
След кратък полет с малко друсане кацнахме на Трибхуван. Автобусчето ни завъртя около пистата, зави зад терминала, мина през строеж и ни стовари на нещо като автобусна спирка. Зад него се лашкаше ремаркето с багажа, който беше стоварен върху “лентата”. Онемях.
ленатата за багаж на вътрешния терминал
Посрещна ни Санджийб, и скоро бяхме обратно в Жълтата пагода и очарователната лудница на Катманду.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *